Надин е на 35 години, от град Бяла. Майка е на две момчета – Матео на 4 години и Виктор на 2 години. Завършила е рисуване в НУИ „Проф. Веселин Стоянов“–Русе, а след това Промишлен дизайн в Русенския университет. Много години се занимава с графичен дизайн, а сега рисува картини на свободна практика, участва в проекти за дигитализация и съхраняване на културното ни наследство, грижи се за двете си деца и за своето и тяхното личностно развитие. Разговора ни с нея започна от изкуство, премина през темата за произхода, религията и как това ѝ е повлияло, за преломните моменти в живота ѝ и за книгите, които са маркирали тези периоди. Нямаше как да не се спрем и на майчинството, както и на решението да работи сама за себе си и върху проекти, които тя избира, защото са ѝ интересни и любопитни.

Надин ми прилича на картина – гледаш я и уж знаеш какво виждаш, но всеки път, в който я зърнеш, виждаш още нещо. Ето няколко пласта от многоликата нежна и целеустремена Надин, които тя разкри пред мен…

- Надин, представи се на читателите ни?

Казвам се Надин Костова. Родена съм в Бяла съм, но от 13-годишна живея в Русе. Майка съм на две малки момчета и в момента съм по майчинство. Работила съм много години като графичен дизайнер, а сега посвещавам времето си на децата и на това да рисувам и да изразявам по този начин себе си.

- Как започна да се занимаваш и да изучаваш изкуство?

До 13-годишна учих в родният ми град Бяла. Моят учител, господин Митев, настоя пред родителите ми да развия потенциала си да рисувам и ме подготви за кандидатстване в Националното училище по изкуствата "Проф. Веселин Стоянов" – Русе. Спомням си, че той живееше в отдалечен район на града, а аз зимата с една огромна папка, изкачвах баира до неговата къща. Приеха ме без проблем в специалност Рисуване, въпреки моите притеснения. Много ми харесваше да уча там, определяно беше моето място! Запознах се с много хора, които бяха като мен, пасвахме си. До преди това бях свикнала да съм „различната“. Дипломирах се с Живопис. Любимо ми беше да рисувам с маслени бои, което за съжаление в последствие спрях да правя, защото материалите, с които се работи, са с много тежки изпарения и не ми понесоха добре.

След завършване на Националното училище по изкуствата в Русе, исках да следвам Сценография в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив, но нямах възможност. Струваше ми се интересно продължение, защото беше насочено отново към изкуството, към подготвяне на декори. Нямаше обаче как да се случи от финансова гледна точка. Най-близко до нещата, които обичам да правя, в Русенския университет беше специалност „Промишлен дизайн“. Избрах да уча „Графичен дизайн“, защото ми беше познат като начини на изразяване и можех да интегрирам рисуването в дигитална форма. Обичам да правя проекти – да избера стила, цветовете, комбинациите, всичко в процеса по създаване от началото до края.

- Каква беше първата ти работа?

Още след първата година в Университета започнах да работя по специалността. Първият ми работодател, собственик на рекламна агенция, оцени, че имах желание да се науча, хъс да работя и бях отдадена, и ме включи в екипа си, въпреки че нямах опит. Бързо напреднах, а през годините сменях различни работодатели, работни места, колеги и това ме научи на адаптивност, креативност, даде ми много ценни уроци в общуването с клиенти. На 25 години си дадох сметка, че съм стигнала тавана на развитието си в тази работа. Взех решение да напусна, макар да поемам риск, и продължих като фрилансър, за да имам избор върху какви проекти да работя и да продължа да се уча. Зад гърба си имах изградено портфолио, така промяната се оказа лесна и за добро. Много от хората, за които бях правила проекти, искаха да продължат да работят с мен и ме търсеха и препоръчваха. За по-малко от година работа от вкъщи, постигнах това да нямам ограничения в работното време, но и имах пълна заетост. В един момент имах толкова огромен обем работа, че трябваше да взема решение дали да наема помещение и да създам фирма. Не го направих, не му беше дошло времето.

- А за какво беше дошло времето?

Беше дошло времето да имаме дете със съпруга ми. Направих доста голяма пауза от работните си ангажименти и само от време на време поемах проекти за мои познати или лично за мен, но когато аз реша, защото вече бях в майчинство.

- Как те промени майчинството?

През периода на отглеждане на първото ми дете имах идеи за няколко проекта, с които да продължа професионалното си развитие. Случи се така, обаче, че забременях с втория ми син. Майчинството се оказа призвание за мен и повлия силно на личностното ми развитие. Разбрах, че ако до един момент човек е сложил наметало върху себе си, с което да се предпазва и прикрива, то това отпада. Защото, когато станеш родител, децата изискват от теб автентичност. Децата ме научиха, какво е смирената, отдадена и безгранична любов. Станах решителна, директна, без ограничения и отлагане във времето. Почувствах за мой дълг да покажа на децата си какво е да си най-добрият израз на себе си. Работя съзнателно по това да реагирам правилно, когато сбъркам, за да покажа на синовете си, че всеки греши. Вкъщи винаги се извиняваме един на друг, когато имаме негативна реакция или напрежение и им доказваме, че чувствата на другия са по-важни от родителския авторитет.

- Как се завърна към рисуването на платно след толкова голяма пауза?

Когато родих вторият си син, времето в грижа за децата се увеличи и усетих, че се отдалечавам от себе си и че имам нужда да се завърна. Реших, че сега е моментът да развивам и тях, и себе си, и едновременно да дам всичко в ролята на майка, но и да правя нещо, което да ме зарежда и изразява. Поръчах си материали за рисуване и платна и започнах отново да рисувам. Отделих си място, където да съм сама с рисуването, извън къщи, и започнах да си „открадвам“ по няколко часа през почивните дни. Започнах с една картина, която описваше емоционалното ми състояние в него момент, и тя се получи много тъмна, изглеждаше някак тъжна. Не бях рисувала на платно от години и когато започнах, усещах все едно огромно напрежение и емоции се бяха събирали в мен през това време. Рисувах абстрактни картини, което беше съвсем ново за мен. Работех без правила и норми и когато видях няколко от картините си готови, вече можех да кажа, че това съм аз, картините бяха попили емоциите ми.

- Има ли нещо – човек/случка, което е в основата на промяната ти?

Книгите са нещото, което ми е въздействало най-много, и са попадали в живота ми в точния момент. Такава например беше книгата „Любов“ на Елиф Шафак. Чела съм я вече няколко пъти, но първият дойде в труден за мен момент. Аз съм с турски произход, но никога не съм се чувствала религиозна и винаги съм възприемала религията като различна концепция за мен.

В детството ми ми беше много трудно да се идентифицирам. За българите аз бях различна, не като тях. Но и за моите роднини бях различна. Макар да имаше много и от двата свята около мен, тази обусловеност и разграниченост ме правеше тъжна. Не можех да разбера защо е така. Когато прочетох „Любов“ и когато разбрах коя е Елиф Шафак, открих, че ние, хората, сме човешки същества преди всичко и това като какъв се определяш е изцяло личен избор. Тя е посветила книгите и живота си на хуманността. В един момент сключих мир със себе си - да не се определям нито по един начин, нито по друг. Намерих мястото си в света и вече знам, че любовта няма език, религия или държава.

Друга важна за мен книга беше „Not nice“. В нея се разказва за това какви са последствията за автора, бидейки цял живот добър и любезен, дори когато, цената за това е била да няма истински връзки с хората в живота си. Тази книга ме научи да имам граници и къде да ги поставям. Тялото ми, тревожността, с която се борех, вътрешната неудволетвореност ми даваха сигнал, че нещо не правя както трабва. Наученото от книгата ме провокира да направя много смели неща. Промених си дори името.

- Промени си името? Защо?

През годините името ми е сменяно, връщано, пак сменяно, заради политическите ситуации в страната. Преди 5 години реших да се казвам така, както аз усещам и искам. Сама си избрах името, смених го по съдебен ред и предизвиках шок в околните. Това беше преломният момент в мен, в който си казах: „Аз съм това! Аз съм Надин!“ Надин означава „надежда“.

- Как се казваше преди това?

Казвах се Наджин, промяната беше малка, но за мен важна. Спомням си как още като дете си мислех, че това не е името, с което се свързвам. Или, че по-скоро свързвам името си, историята си с липса на избор, със страдания, изживени от семейството ми. При промяната на мюсюлманските имената с български са ме записали Надя, после върнаха турските имена и отново станах Наджин.

- Сигурно е било трудно за едно дете да му сменят името, когато и както друг прецени?

Децата в градината все ме питаха какво е българското ми име, когато им кажех турското. И това беше тежка битка за идентичността ми, особено в тази крехка възраст, когато така или иначе нищо не знаех за себе си и света. Родителите ми бяха толерантни и добри и са ми обяснявали, но не сме навлизали по-дълбоко в темата, когато растях.

- Какво се промени в живота ти, след като смени името си?

Когато се обади адвокатът ми и ми каза, че изслушването е минало успешно и смяната на името ми вече е факт, аз току що си бях направила тест и бях разбрала, че съм бременна с първото ми дете. Сякаш от този ден животът ми придоби различна форма и аз излязох извън рамката!

- Какво обичаш да правиш, освен да рисуваш?

Практикувам йога вече 15 години. Интересувам се от философия, от медитация и личностно развитие. Обичам музиката, тя също много ме зарежда и подхранва вдъхновението ми, чета много книги. Напоследък слушам много аудио книги, защото нямам толкова време да чета, колкото преди да се родят децата. В момента чета „Четвърт приказки за Клара и Кристо“ на Асена Сербезова. Напомня ми на една друга моя любима книга - „Пилешка супа за душата“. В момента слушам също „Митът за нормалното“ на д-р Габор Мате.

- Какво носят книгите за човек на изкуството като теб?

Обичам четива, свързани със себеразвитие и психотерапия. Книгите ми помагат да забелязвам в себе си много неща и да мога да си дам сметка дали нещо се случва и защо се случва. Помага ми много да разбирам и другите хора. Спомням си, че преди в Русе имаше една голяма книжарница, на два етажа. Като ученичка, когато имах възможност, се качвах на втория етаж в отдела за приложна психология, езотерика, философия, отварях някоя книга и тя променяше виждането ми за живота.

- Има ли нещо, което не би направила и от което те е страх.

Страхът от провала и разочарованието най-много ни спира да правим много неща в живота си. Ако имам възможности, бих се занимавала с много неща в различни направления. Често като малка участвах във всякакви кръжоци в училище. Имаше едно дете, което, като ме видеше на поредния кръжок, казваше „Пак ли ти?“. Може би ме смяташе, че съм „на всяка манджа мерудия“. Тогава много мислих и реших, че това, че обичам да правя много и различни неща, идва прекалено много на хората, но не и на самата мен.

- Къде си представяш да видиш твоя картина?

В домовете на хората. Когато рисувам, си представям как ще изглежда картината в пространството. За мен картината е концентрирана енергия. Зареждаща енергия, извадена от мен, която се предава нататък. Често чувам, че картините ми „говорят“ на хората. Във всяка стая в къщи имам картини, дигитални постери и илюстрации от периода, в който активно се занимавах с графичен дизайн. Всички те ми носят специални послания и напомняния.

- По какви други проекти работиш?

Работя съвместно с мъжа ми и с неговия екип. Работим в голям екип и всеки дава най-доброто от себе си в областта, която владее – така се получава много изпипан и детайлен продукт. Аз рисувам върху 3D полимерни макети на антики, на културни и исторически паметници, като създавам автентичност в тях и ги карам да изглеждат реалистични. Обличам ги, давам им живот и се старая да бъдат колкото е възможно визуално подобни на истинските. Всеки макет изисква различна техника и подход. Един от проектите беше много вълнуващ и сантиментален за мен – този за архитектурния комплекс „Колю Фичето“ в родния ми град Бяла.

- Какво да очакваме от теб от тук нататък?

Имам идеи за още много картини, които да реализирам. В момента започнах да се занимавам с още нещо – организирам събития за рисуване с участието на дами. По време на тези сбирки аз водя творческия процес по създаване на изкуството.

- Какво е посланието, което ще оставиш на читателите ни?

Бъдете смели и любопитни, знайте, че дали нещо е възможно или не определяме ние самите с нагласата си. Така се случи и с мен. Откакто отново рисувам, започнах да привличам възможности, отвориха се врати. Получи се ефектът на доминото. От мен се искаше само да направя първата крачка – да започна да рисувам, без очаквания и без самоограничения. Всяко „трябва“, всяко „на всяка цена“ изцежда твореца. Вече със сигурност знам, че поставянето на ограничения е сблъсък с изкуството, креативността и с развиването на всеки потенциал.