0
Иглика Пеева е родена в Русе. Завършва Руската езикова гимназия, Международен туризъм във Варна, множество майсторски класове. Като дете печели награди по художествено слово, рисуване, тренира тенис на корт и водолазен спорт, има и шампионски титли.
Професионалният ѝ път е също толкова пъстър. Работила е като актриса, библиотекар, редактор в списание „Седем дни в Русе“ и журналист в Радио Русе от 1985 г. насам. Публикувала е в местен и национален печат. Иглика Пеева е автор на 15 книги и множество театрални пиеси, поставяни в София, Варна, Русе, Перник, Разград, Пловдив и Монтана. През 2015 г. влиза в Световната поетична антология „Михай Еминеску“, публикувана на английски и испански език, а нейни произведения са превеждани на десетина езика, сред които английски, немски, френски, испански, италиански, шведски, полски, унгарски, турски, руски и румънски. Била е председател на Дружеството на писателите в Русе Създател е на Театър-школа „Артистисимо“, от години води творчески клубове по творческо писане и журналистика. Има национални и международни награди за поезия, журналистика и драматургия.
- - Г-жо Пеева, кога поехте по пътя към думите?
Словото винаги е било неразделна част от живота ми. Още в първи клас спечелих първата си награда за художествено слово. Винаги съм пишела от самосебе си, а днес с интерес разтварям запазените тетрадки с детските ми стихове. Най-ранният ми спомен за съчиняване на стихотворение е от времето, когато бях съвсем малка, някъде 4-5 годишна може би – вкъщи тичам от стена до стена, като при всеки допир с нея ми хрумваше нова рима. Заслугата принадлежи на майка ми. Не си спомням да са ми четени приказки, но ми четеше поеми, някои от които и до днес знам наизуст. Първото стихотворение, което рецитирах на 7-годишна възраст и с което спечелих първата си награда в конкурса на моето училище „Иван Вазов“, беше „Тих бял Дунав“. Вече ходех на художествено слово в Учителския дом при първия ми учител Божидар Манев. Спомням си, че излязох на сцената след като ме обявиха, но продължиха да ръкопляскат, защото бях много дребна и не се виждах. Дружинната се усети и сложи стол на сцената. Помня и това, че казвах цялото стихотворение, което, впрочем, е абсолютно ненужно, защото в тези конкурси журито не оценява запомненото количество текст, а самото изпълнение. На 12 години направих първата си книжка – собственоръчно изработена с картинки и стихчета, посветена на брат ми и братовчедка ми. Тази книжка все още стои вкъщи като ценен артефакт от детството ми. През 1981 г. излезе и първата ми официална книга в изд. „Х. Г. Данов“, Пловдив.
- - Вашата биография е впечатляваща – от актьорство до литература и журналистика. Какво Ви вдъхновява да създавате в толкова различни области на изкуството?
Не мога да дам точен отговор. Със стиховете е така – нещо ти се загнездва в ума, и просто не можеш да го оставиш, докато не излезе. Когато бях около двайсетте си години, винаги спях с лист и химикал до леглото, защото често се пробуждах, намирайки в просъница най-точната дума. Това се опитвам да обясня на децата, които идват при мен на курсовете по творческо писане – че най-важното е да се научат да се саморедактират, докато написаното не ги удовлетвори напълно. Казвам им, че дори прозаичният текст става по-въздействащ, когато в него има образност, нещо, характерно за поезията. Обяснявам им, че символът е основно понятие, с което трябва да умеят да работят във всеки един от литературните жанрове.
Темите са около нас – винаги. Тази година излезе петнайсетата ми книга – „Репортаж от края на дните“ в изд. „Лениан“ – Русе /Благодаря, Иве и Наско!/. Основната поема в нея, „Репортаж от края на времето“, е посветена на войната – тема, която вече трета година разтърсва света ни. Моето поколение, израснало в социализма, беше възпитано с декларацията, че никога повече не бива да има война. Страната, която ни втълпяваше този идеал, сега свободно интерпретира международни договори и нападна страна, с която е толкова близка, че много семейства са смесени. Това няма как да не те вълнува. Ставаме свидетели на жестоката реалност на разпадането на империите. Видяхме какво се случи в Югославия, наблюдаваме и днес какво се разиграва в Грузия... Все тоя исконен порив на човечеството към свобода, към бягство от тоталитарните и деспотични режими, в които една неправилно изречена дума може да те изпрати в затвора или да те доведе до физическо унищожение. Този стремеж е неудържим. И благодарение на интернет истината вече е почти невъзможно да се скрие, защото всеки човек с телефон в ръка е медия и е способен да документира събитията в реално време. Демагогията, лъжите и фалшивите новини, с които продължават да ни заливат, се сблъскват с новата реалност. Агонията на тези режими е ужасяваща, а разпадът, който наблюдаваме, е придружен от огромни катаклизми. Всеки народ търси уважение към себе си чрез своите корени и затова в трудни времена псевдопатриотичните движения лесно намират хранителна среда. Днес стигнахме до там, че думата „възрожденец“ е станала почти обидна, а патриотизмът е опасно понятие.
Хората в изкуството неизбежно реагират чрез различните си изразни средства – те са резонатори на времето, в което живеем. Изкуството, със своята многоликост, предоставя безброй начини за изразяване на тази реакция. Достатъчно е да се обърнем към близкото минало и да си припомним „Герника“ на Пикасо. Почти век след Гражданската война в Испания, тя продължава да въздейства със своята сила, защото отразява разместването на дълбоки пластове в човешката история и драстичното погазване на съдбите. Именно в такива моменти на кризи и сътресения се ражда най-голямото изкуство.
Не е случайно, че в затворените общества, като това на социалистическа България, изкуството често си служеше със символи. Театърът и някои от най-гледаните пиеси използваха иносказателност и метафори, за да провокират зрителя да мисли самостоятелно, да търси паралели и да разбира скритите послания. В същото време поезията, освен своята лирическа същност, заема и гражданска позиция, доближавайки се до журналистиката. Тя назовава нещата директно, но и чрез символи, които изразяват събитията.
Истината е, че тези войни ни засягат пряко, независимо дали го осъзнаваме или не. Те оставят своя отпечатък върху изкуството, което от своя страна ни провокира да осмислим и почувстваме случващото се на по-дълбоко ниво.
- - Имате 15 издадени книги и множество пиеси. Как избирате темите, върху, които работите?
Те идват сами, без да ги търся съзнателно. Като журналист съм работила както за национални медии, така и за местни издания. Журналистическите материали често са по поръчка на медията или следвайки развоя на събитията. Художествената литература е свобода – там просто се изразяваш и летиш – в това е и огромното удоволствие, и потъването в текста, докато го създаваш, в „спирането на времето“, защото изкуството те вкарва в някакво различно измерение. В литературата не може да не разбираш мотивите, които движат процесите и постъпките на различните личности. На 8 декември предстои да излезе поредната ми нумерологична годишна прогноза за Списание 8, която публикувам от години. С нумерология се занимавам още от 1985 г. – страст, която дойде от моя приятел Мишо Шишков, театрален композитор. Като дъщеря на преподаватели по психология и като човек, пишещ драматургия, винаги съм се интересувала от мотивите, движещи хората. Нумерологията за мен е начин да разгадая защо един човек постъпва по един или по друг начин.
- Вашите пиеси се играят в различни градове на България. Какво е усещането да виждаш текстовете си, оживели на сцената?
Последно мои пиеси се играха преди няколко години - мюзикълът в стих „Мене ме, мамо, змей люби“ по „Змейново либе“ на П.Ю. Тодоров в Театрално-музикалния център в Разград и пиесата ми „Асансьор“ в учебния театър, специалност „актьорско майсторство“ в Пловдивския университет. Приятно е, когато видиш реализация, близка до написаното от теб. Аз съм много самокритична, унищожавам 90 процента от направените ми снимки, предпочитам да не гледам собствени интервюта или участия, трудно гледам и постановки по мои текстове.
- - Какво Ви мотивира да създадете детската театрална школа „Артистисимо“?
През 2009 г. водех курс по творческо писане за деца, тогава излезе и сборникът ми с драматургия от издателство „Захари Стоянов“. Децата бяха на премиерата на книгата. Вдъхновиха се и поискаха да поработим върху този жанр. Предложих им да си измислят герои и да напишат монолози и диалози. Те се запалиха много и тогава някак от самосебе си се роди школата. Създадохме я заедно с проф.д-р Александър Илиев - преподавател в НАТФИЗ, в Карнеги Мелън, САЩ, а после и в ПУ „П. Хилендарский“. Той беше невероятен, широкоспектърен творец и човек, но за жалост внезапно ни напусна тази година. През годините с него и трупата спечелихме множество награди. Включително и с последните му постановки, с които „Артистисимо“ участва в Международен фестивал за авторска детско-юношеска драматургия в Чикаго. Там спечелихме 7 награди с две мои пиеси – детска и юношеска, за което аз взех първа награда за драматургия, Сашо - първа награда за режисура, а трупата спечели първи награди и с двете постановки, Теодора Даскалова се върна с първа награда в трета възрастова група, а Тодор Иванов във втора възрастова група. Точният рожден ден на трупата е 5 декември 2009 г. Трупата е към Възрожденско читалище „Зора 1866“, където водя и останалите курсове.
От години работя с деца и младежи, и това е огромно удоволствие за мен. Те посещават творчески курсове по собствено желание. Това създава атмосфера на вдъхновение и приятелство, далеч от задължителността на училището. Голямо съпреживяване е да виждаш как едно дете израства, разтваря се като цвете, развивайки потенциала си. Най-големите от „Артистисимо“ вече са трийсетгодишни зрели хора, отдавна завършили и когато се върнат от различните точките по света, където се реализират, обикновено винаги се обаждат. Това е усещане за семейственост.
- - Какво искате младите да научат от Вас?
Най-голямата ми радост е да виждам как се развиват. Ние не сме учебно заведение и не ги подготвяме да станат непременно писатели, журналисти или актьори. По-важното е да осъзнаят себе си и потенциала си, и да се изградят като културни хора, с разбиране за изкуството.
- - Виждате ли в учениците си себе си, когато сте започвала творческия си път?
Не бих казала точно. Всеки човек е различен и в това е красотата. Децата са отворени, разбиращи хора, но с по-малък опит и това разбиране е причината да се държа с тях като с възрастни. Що се отнася до мен, помня, че учителите ме обичаха и че винаги се стремях да седна на първия ред, за да науча урока още в час. Просто бях много заета като дете и нямах цял свободен ден. Само тренировките ми по тенис бяха три пъти в седмицата. После започнах и тренировки по водолазен спорт, ходех на актьорско майсторство, на художествено слово...
- - Как успявахте да балансирате с всички тези ангажименти?
Смятам, че човек става организиран тогава, когато има голяма натовареност още от малък. Така се учи правилно да разпределя ангажиментите си и да бъде организиран. Затова е хубаво детето да е натоварено, защото това учи на дисциплина. А спортът е най-добрият треньор по преодоляване на болки и желания.
- - Вашите произведения са преведени на множество езици. Как според Вас българската литература се възприема извън България?
Не бих могла да дам цялостна оценка, но искрено се радвам на успехите на автори като Георги Господинов, защото това е пробив за страната ни. Големи са постиженията на Здравка Евтимова, която е невероятен човек и талант. Засякохме се с нея на един международен литературен фестивал в Румъния преди няколко години и станахме много близки. Тя е изключителен, напълно земен и прям човек, който работи упорито, ползвайки няколко западни езика и сама си превежда творбите на английски. Нейната литература е толкова въздействаща, че може да обърне душата ти наопаки. Това е и смисълът на голямото изкуство – да те трогне, да те развълнува. Защото тези емоции и дъждът в очите са пряко свързани. За съжаление, словото е силно зависимо от добрия превод. Абстракното музикално или танцово изкуство са универсални, те въздействат винаги, защото там няма езикова преграда. Точно това казваше и Сашо Илиев на учениците си: „С изкуството на пантомимата вие имате ключа за въздействие във всяка точка на света“. И беше абсолютно прав.
- - Съчетавате професиите на писател, журналист и драматург. Как успявате да балансирате между тях?
Те са взаимно свързани, обединява ги словото, но всяка от тези роли изисква различен подход. Това се опитвам да обясня и на децата, които идват на занятия по журналистика и творческо писане, че няма нищо общо между журналистиката и художествената литература. В литературата можеш да освободиш цялата си фантазия и да рисуваш каквито искаш картини, това е полетът на духа. Докато добрата журналистика е винаги точна, фактологична, по възможност без прилагателни, там трябва много ясно да изразиш проблема и да бъдеш конкретен. Да не говорим, че много отдавна от нашите медии отсъства коментарът. Те се превърнаха в информационен бюлетин. За съжаление все повече угасват книжните медии, все повече четем в Интернет, защото това е най-бързата медия, която даде необятно поле на човечеството и разбира се, като всяко нещо има своята положителна и отрицателна страна.
- - От всичките Ви амплоа има ли някое, което най-силно усещате като част от Вашата същност?
Аз съм информационно зависима, трябва непрекъснато да попивам информация, такава съм от дете. Може би тази зависимост е нещото, без което не мога. Когато бях малка, родителите ми ограничаваха четенето – гонеха ме да играя, гасяха ми лампата... Помня, една вечер татко се появява на вратата, но аз не го виждам, защото съм на финала на „Стършел“ и след като ме повиква, му казвам какво чета. Той просто не ми угаси светлината. Макар че ние, от моето поколение, прекрасно четяхме с фенерчета под одеалото.
- - Как Русе и хората тук са повлияли на творческото Ви развитие и въобще на житейския Ви път?
Русе има огромно значение за мен – от семейството ми до учителите и красота на града, с която, ние – русенци, сме закърмени.
Ние всички всъщност сме продукт първо на семействата си, на родителите си и на средата, в която живеем. Аз имах невероятния шанс да израсна, обградена от вдъхновяващи личности и осъзнавам колко важно е това. Първото ми "училище" беше семейството ми - дядо ми, забележителен разказвач, родителите ми, преподаватели по психология и педагогика /и до днес срещам хора, бивши студенти на баща ми от Великотърновския, Югозападния или Пловдивския университет, които с беснали очи си спомнят за него/, мама е първият автор в страната на учебник по методика на смятането за деца... Средата на приятелските семейства – географът проф. Васил Дойков и историкът проф. Иван Радков... Имах шанса да срещна изключителни учители - треньорът ми по тенис бате Анчо /проф. Ангел Пенчев - първият професор по тенис в Спортната академия/, треньорът ми по водолазно–национала Симеон Гатев, учителите ми по художествено слово и актьорско – Божидар Манев, Васил Попилиев, Георги Радомиров, Иванка Цветанова, Герасим Павлов, Диди Димчев, невероятния ерудит, неординарен човек, явлението Самуил Стоев – учителят ми по български в гимназията...
По-късно, като журналист, работата ми ме срещна с емблематични личности като Слави Шкаров, Стоян Камбарев, Петьо Парчето... Едно от първите ми интервюта бе с Петьо – този необятен човек, изключително колоритна личност, който можеше да говори на всякакви теми. Тези всички хора са част от духа на Русе. Част от този дух са близките ми приятели, стотиците ми познати, непознатите с големи сърца, които еднакво състрадателно се отзовават на хора в беда или бездомни животинки...
Русе е уникалнен град, различен от всички останали в страната. Моят град първи намери смелост да въстане. Обгазявания потапяха града в жълто, снегът ставаше жълтокафяв, киселината разяждаше металните табелки по сградите, дупчеше листите на дърветата... /Уви и днес русенци се борят с лош въздух!!!/.
Кинолентата на паметта ми: един от първите ми репортажи – връзването на пионерските връзки на Паметника на Свободата. Миг след това децата ги обръщат като маски пред личицата си... Двата големи русенски протеста, разтърсили страната. Гриша Филипов се опитва по, дерящ се от микрофония мегафон, с по-руски от на руснаците акцент да „успокоява“ събралите се. Освирква го площадът, необезпокояван от мълчаливите милиционери /чиито деца дишат същия въздух/. Майките с колички, предвождащи хората... Протестите през Жанвиденовата зима... Седмица след като цяла България беше на крак, се вдигна и моят град. В най-голямото шествие. Хората тръгнаха от гарата, увличайки множеството и се събраха пред Съда. Паметни кадри в съзнанието ми: посинелите устни на децата на колеги от телевизионния център. На мълчаливия ми въпрос, отговор от майката – „От седмица сме само на хляб.“...
Обожавам Русе – с вливащите се улици в сърцето на града, пазен от Паметника на Свободата, със сградите, които те карат и във Виена да се чувстваш като вкъщи, със сребърната световна магистрала, рамкирала го от север, с изключителната му история още от пристана на 60-те кораба, през революционните борби и всичките ония стотина неща, проникнали за пръв път тук, с хората създали особената амалгама, наречена русенска култура...
- - Имате ли нови проекти, по които работите?
Винаги имам. През тази година успях да издам нова книга и заедно с децата от театралната школа осъществихме незабравимо преживяване – след селекция да стигнем до участието във фестивала в Чикаго, САЩ. Прекарахме там 10 дни, играхме пред българска публика, посетихме още няколко града, сред които Ню Йорк и Вашингтон, и имахме възможността да видим едно от първите издания на „Рибния буквар“ в българския сектор на библиотеката на Конгреса на САЩ, както и да гостуваме в българското посолство, и различни консулства.
За следващата година имам нови идеи и проекти, но тяхната реализация зависи до голяма степен от процесите в българския театър и от решенията на Министерството на културата. Вече имам одобрен проект, но за него ще говорим, след като получим финансиране.
С театралната школа „Артистисимо“ имаме няколко покани за международни участия. Но най-важното е да сме живи и здрави, децата и младите хора да се развиват и все така да будят възхищение. Често преподаватели, които идват от София, споделят, че веднага разпознават децата от Русе, когато ги видят в университетските си аудитории...
- - Какво послание бихте искала да предадете на младите творци?
Не спирайте! Бъдете активни! Колкото повече умения трупате, толкова по-прекрасна ще е личността, в която ще се превърнете! Успех на всички русенци за Новата 2025 г. – независимо от пол, национална принадлежност и религия! Единствената важна религия в света е Добротата.
Напиши коментар