Защо тийнейджъри режат ръцете си с бръснарско ножче?

Много бях тъжна и отчаяна - казва пред психолога шестокласничка

Защо тийнейджъри режат ръцете си с бръснарско ножче?

 

„Вижте ми ръцете! Това го направих аз снощи. Рязах по ръцете си с бръснарско ножче и тече кръв. Много бях тъжна, отчаяна, имах буца в гърлото.“, казва пред психолога шестокласничка. Предния ден се скарала с приятеля си и се разделили. Изпитвала болка и безнадеждност. Не можела да сподели с родителите си, защото те смятали, че е прекалено малка, за да има любовни увлечения. След като плакала сама в стаята си часове наред, влязла в банята, взела бръснарско ножче и започнала да реже ръцете си. Една резка до кръв, втора, трета… Олекнало й. Почувствала се жива. След това снимала ръцете си и ги пуснала в социалните мрежи. За рязането чула от приятелка и решила да пробва. Харесало й, но за момента. На следващия ден отново се почувствала зле и решила да посети психолог. 

Оказва се, че самонараняването не е изолиран случай и се използва все по-често сред тийнейджърите, разказват психолози. Най-често младежите и девойките се режат по кожата на ръцете с нещо остро до кръв.  Крият това от родителите си, но споделят с приятели и пускат снимки с белезите в социалните мрежи. Правят го както момичета, така и момчета, най-често на възраст от 14 до 17 години.

Причините са пример от връстници, стресиращи ситуации в ежедневието, начин за облекчаване на натрупано напрежение, стрес, депресия, проблеми във взаимоотношенията, преживени травми. Необходимо е родителите да бъдат по-бдителни, тъй като самонараняващото поведение може да е и симптом за наличие на афективно разстройство, злоупотреба с вещества, тревожно разстройство, посттравматично такова и други.

Концентрацията на случаи на самонараняване в юношеския период се обяснява с факта, че младежите и девойките в тази възраст са по-импулсивни и емоционално реактивни. От друга страна това е време, когато тялото на подрастващия се променя и понякога нарязването може да е отговор на нежелани, неконтролируеми метаморфози, които поставят младия човек пред нови изпитания. На челно място в причините, психолозите подреждат трудните взаимоотношения с връстниците.    В тази възраст намирането на място сред приятелския кръг става все по-важно и е немалко предизвикателство пред тийнейджърите. Към тази група се причисляват и несподелените чувства и разочарования от първите любовни увлечения.

Причина за самонараняванията може да бъде и тормоз в училище или вкъщи. Към рязането децата прибягват и когато има влошена среда в семейството-чести семейни скандали, раздяла, развод. До нараняване на ръцете децата могат да стигнат и за да компенсират душевната болка с физическа или просто да изразят чувства, които не могат да изкажат с думи.

В най-безобидния случай самонараняването може да е просто опит за вписване в група чрез подражание на връстници или просто желание да се експериментира. Психолозите твърдят, че деца, които са били обект на емоционално насилие, прекалена родителската критика и апатия са по-склонни да се самонараняват от другите.

 

 

Защо самонараняване?

Самонараняването често се използва като средство, за да се притъпи силна психична болка. “Пускането на малко кръв” може да се асоциира с “отпушване на напрежението”. Самият акт позволява да се отдалечиш от мислите, които ти носят негативни чувства и емоции и дори за кратко  да те накарат “да се почувства жив”. Обикновено след това следва етап на срам, вина, саморазрушителни мисли и емоции. Скрит смисъл на самонараняването е именно външното изразяване на чувства и емоции по начин, който да бъде забелязан от околните, своеобразен “вик за помощ”.

Кои са моделите за подражание?

Социалните мрежи и медиите са източникът, от който твърде често  тийнейджърите намират идеализирано изображение на начин на живот и външност. Това може да доведе до чувство за малоценност и отчуждение. Информацията за самонараняващо поведение, изложена по неподходящ и некоректен начин, може да се разчете като модел на поведение или стратегия за справяне с трудни ситуации. От друга страна, в социалните мрежи може да се срещне опитът на хора, преминали през същото. Там юношата има възможността да се докосне до тяхната болка и страдание, да разбере, че не е сам в това, да открие пример, вдъхновение и пътека за справяне с болката, провокираща самонараняването.

Не рядко прочути звезди са споделяли публично, че са прибягвали до тази мярка като опит да се справят с душевни терзания и след това са попадали в капан на зависимостта от самонараняването. Певицата и актриса Деми Ловато  споделя, че години наред се е самонаранявала, за да се справи с депресия, хранителни разстройства и ниска самооценка. В свои интервюта е казвала, че болката от физическото нараняване понякога е била „по-лесна за разбиране“ от емоционалната болка. Звездата Анджелина Джоли в миналото говори  открито за това, че се е самонаранявала в по-млада възраст. Тя е описва това като начин да изрази вътрешния хаос и да си „докаже, че съществува“.

Във филма “The me you can’t see” Лейди Гага разказва как се бори със самонараняването. Още като дете често се е порязвала и наранявала. Болката от преживяно насилие в ранна възраст се е връщала през годините, продължавайки със седмици. Описва я с усещането сякаш “наоколо има черен облак, който те преследва, където и да отидеш, внушавайки ти, че си безполезен и че трябва да умреш”. Чрез самонараняването се опитвала да извика: “Виж, боли ме!”. Надявала се физическата болка да облекчи душевното й страдание, но се оказало че в последствие ставало още по-зле. Затова сега съветва хората да казват, а не да показват. Споделя, че процесът на лечение бил бавно подобрение, което с помощта на терапевти отнел повече от две години.

 

Има ли лек на зависимостта от нараняването?

Лечението започва в момента, в който тийнейджърът признае, че има проблем. Да заяви, че иска да промени ситуацията, че преживява душевна болка, има рана за която иска да се погрижи и да излекува, но не и чрез самонараняване. Психотерапията би могла да подпомогне преминаването на юношата и семейството му през този период, би могла да открехне врата и да фокусира лечението върху това, което провокира симптома и да подпомогне изграждането на по-добри и адаптивни стратегии за справяне с травмиращи ситуации и преживявания.

Какво да правя, ако детето ми се самонаранява?

Запазете спокойствие и не реагирайте с обвинения

Откритието, че детето ви се самонаранява, може да предизвика шок, страх или гняв. Но острите реакции само усилват чувството за вина и срам у детето. Покажете, че сте до него и го обичате независимо от всичко.

 Говорете с разбиране, а не с разпити

Вместо да задавате много въпроси („Защо го правиш?“, „Кога започна?“), опитайте с:

„Забелязах, че нещо те измъчва. Искам да бъда до теб.“ Покажете готовност да слушате, без да натискате.

Не свеждайте всичко само до самонараняването

То е симптом, не причината. Зад него често се крият дълбоки емоции — тревожност, депресия, вина, травма, чувство за празнота. Фокусирайте се върху това, което детето преживява вътрешно.

Потърсете професионална помощ

 Консултация с психотерапевт, психиатър или училищен психолог е необходима. Не чакайте ситуацията да се „размине от само себе си“. Добър специалист ще изгради доверие с детето и ще предложи алтернативни начини за справяне.

 Следете за други рискови поведения

Самонараняването понякога е придружено от хранителни разстройства, злоупотреба с вещества, социална изолация. Бъдете внимателни, без да подлагате детето на непрестанно наблюдение.

Изградете среда на доверие у дома

Насърчавайте споделянето. Избягвайте сарказъм, критики или обезценяване на чувствата. Създайте ежедневна рутина на разговор — дори 15 минути без екрани, само за спокоен контакт.

Обучавайте се

Прочетете за самонараняването – какво представлява, защо се случва, какви подходи помагат. Колкото по-информирани сте, толкова по-малко ще се ръководите от страх и вина.

Грижете се и за себе си

Родителят не е „лош“, когато детето страда. Търсете подкрепа – от близки, от специалист, от група за родители. Вашата устойчивост ще бъде опора и за детето.

0 Коментара

Напиши коментар

Затвори