0
Любомир Методиев
х х х
Лондонското Сити се оказва не това, което очаквам. Улиците са тихи и спокойни, само там в целия многомилионен град човек може да направи снимка без туристи на нея. Явно шетнята е вътре в сградите, казват, че така било и с ядрените реактори. Някои от стените са стъклени, от тротоара се виждат бюра с угрижени хора зад тях. Не само началникът им, а и минувачите виждат дали решават кръстословици или заработват прословутите си заплати, за които им завижда половината свят.
Забелязвам само две изключения. Две тийнейджърки седят на бордюра, пият кафе и лениво обсъждат своите си момински дела. По площадчето край тях преминава млада жена по къси панталонки и с усилие бута ръчна количка с нещо тежко в нея. Капитализъм в действие!
х х х
Оказах се в Лондон седмица преди референдума за Брекзит и седмица след тържествата за юбилея на кралица Елизабет II. Няма нужда от специално проучване – с просто око се вижда, че Нейно Величество печели мача с явно превъзходство. Плакатите за гласуването се срещат рядко и са като пощенски марки, ако ги сравняваме с грандоманията на нашенските, докато кралицата е навсякъде. Приветстват я британските знамена по булевардите, жилищата и магазините. Усмихва се от чайници, чашки, значки, магнити, кухненски постелки, миниатюрни танцуващи куклички. Върхът на кича е гледката в една обществена тоалетна. Пускам в автомата нужните 20 пенса и влизам в светъл коридор. Кабинките са едни и същи за мъже и жени, всеки влиза където е свободно. А между кабинките – портрети на Нейно Величество от различни години. Не знам защо се сещам за химна: „Боже, пази кралицата!”
х х х
Най-евтино е човек да си купи вода в някоя от кварталните бакалийки. Сещам се за това насред улицата и се оглеждам. На отсрещния тротоар виждам полски магазин, само че за да ида до него, трябва да се върна до пешеходната пътека. Тръгвам и виждам до себе си румънски – подминал съм го, без да го забележа. По принцип кварталът е еврейски, но там има гръцка църква, един до друг са турски и италиански ресторант, сутрин работници от близкия строеж си купуват сандвичи и си говорят на португалски. От летището до хотела ни возят индийци, по Уолстрийт бързат делови жени с азиатски черти, за афробританците да не говорим – те са и полицаи, и тежко въоръжени антитерористи, и любезни служители в метрото. А пред летището в Лутън видях русоляво синеоко момче да мете фасовете. Сред децата край Бъкингамския дворец, за които ви разказах, имаше всякакви – от всички раси, само на райета нямаше. А казват – Брекзит... Екзит от къде?
х х х
Метрото в Лондон е първото в света, то тръгва 15 години преди нашето Освобождение. По някои от линиите още се виждат черните дупки на отдушниците – влаковете са карани от парни машини в тунелите на някогашната канализация, спасила града от холера. По същите тунели се движат и сега, само че с някои разлики.
В пиковите часове трафикът е страшен. Милиони хора се движат едновременно, влакове минават през минута-две, отклоняват ги от една линия към друга, информацията на таблата по станциите се мени през секунди. Но ако човек застане встрани от потока и се загледа, разбира – нищо тук не е случайно, няма хаос, всеки знае какво прави. Метрото върви и хората стигат там, закъдето са тръгнали!
Най-хубаво ми беше, когато се качвах сутрин. В Лондон има над 270 спирки, а колко са влаковете може би и началникът им не знае. Но всяка сутрин всеки от тях беше измит, тапицерията е като нова, по вратите нямаше драсканици, прозорците светят, няма и помен от безбройните безплатни вестници, които пътниците взимат по спирките и зарязват във вагоните. Не знам как го правят, а и не ми е работа. Да ги пита шефът на софийското метро.
х х х
Всяка истинска държава се гордее с историята си и издига паметници на бележитите си личности. Великобритания е истинска държава. В бронз или в камък из Лондон можете да видите нейните герои – от Ричард Лъвското сърце пред парламента до Уинстън Чърчил на отсрещния тротоар. И не само героите. Зачели са и Махатма Ганди, който доста се е потрудил за упадъка на империята, като е откъснал от нея Индия. Обаче е завършил право в Лондон и дори е работил там в адвокатска кантора...
На прекрасна алея край Темза се намира Националният театър. А пред него – скромна статуя на сър Лоурънс Оливие. Спомням си за пространствата край нашия Народен театър и се чудя защо там няма поне бюстове на Апостол Карамитев, Константин Кисимов, Кръстьо Сарафов, пък и на самия Иван Вазов, на Яворов... Сигурно защото щяха да пречат на кафенетата, които разпъват там палатките си лятно време.
х х х
Парламентът е една от британските гордости и като институция, и като сграда. Биг Бен е пък сред най-посещаваните атракции. А той всъщност е просто часовникова кула, една от трите в комплекса. По-висока (с 2,5 метра), по-голяма и неизмеримо по-важна за империята е кулата Виктория. След безброй зигзаги на историята, след пожари и други бедствия, след ремонти и преустройства, днес тя пази огромна част от британските архиви. Никой не можа да ми каже колко етажа има под земята, но се знае, че е осигурена срещу земетръс, има противопожарна облицовка отвътре и специална охранителна система. И как не – много от документите в нея са на повече от хиляда години и са сред темелите на държавата. А хората са разбрали, че владетелите и управниците идват и си отиват, но историята трябва да остане.
Иначе – каква държава, моля ви?!
Напиши коментар