Един роден истински артист, който можеше да пее всичко

Добрин Маников започна кариерата си в Русе в началото на 60-те години – златен период в историята на театъра, заедно с още двама баси – Неделчо Деянов и Валентин Григоров. С тях и с Неделчо Павлов той носеше целия басов, а също и басбаритоновия репертоар години наред – големите и малките роли – в един голям стилов диапазон - от Моцарт до Прокофиев и Хаджиев. В тази връзка, бих казал, че Добрин Маников беше сред най-ценните артисти в трупата през цялата ѝ до сегашна история и че втори подобен на него досега не се е появил.

Ролите му бяха около петдесет за двадесетте години, през които работи в Русе, до смъртта си – през ноември 1978. Преди това беше солист на столичната оперета, в която постъпва веднага след дипломирането си в Музикалната академия през 1958 година. Роден е на 25 октомври 1930 в Казанлък, в града, дал редица артисти и музиканти на България (тук през декември 1900 г. е била представена първата българска опера „Сиромахкиня“ от Христо Манолов по текст на Вазов). От ученик излиза на сцената, пее като солист в самодейни хорове, опитва се да свири на различни инструменти. В Консерваторията учи при Людмила Прокопова – това е школата на Пивода, големия чешки педагог, при когото е учила и великата Христина Морфова. Първия си солов концерт Добрин Маников изнася след дипломирането си, в залата на Алианса на площад „Славейков“ в София, под акомпанимента на педагожката си.

Добрин Маников дебютира в Русенската народна опера през пролетта на 1961 г. в ролята на Маркиз д’Обини в „Травиата“, в дълго играната постановка на проф. Драган Кърджиев от 1949 г. Разбира се, малката ансамблова роля не дава представа за възможностите му, но в следващата – на бунтаря Анджелоти от „Тоска“ на Пучини, той ще се изяви попълноценно и ще защити мястото си като надежден и ценен сътрудник на състава.

В оперната литература – особено в класическата – партиите за басите са повече от тези за баритоните и тенорите. За един бас в неголям театър, като този в Русе, това означава не профилиране, както е обикновено при другите видове гласове, и особено при сопраните, а влизане от постановка в постановка. Без време за отдих. Така се случи и при Добрин Маников, както и при повечето баси в Русе. А той бе наистина универсален певец и актьор – можеше всичко: от високата трагедия и драмата до комичната опера, оперетата и мюзикъла. Затова и сега трудно бихме могли да кажем кои бяха коронните му роли, къде бяха върховите му превъплъщения. Беше еднакво убедителен и като моцартов певец, и като вердиев изпълнител, а също и в българската, руската, френската и немската опера. Може да се съжалява, че не посегна към ролята на Холандеца от „Летящият холандец“ на Вагнер, мисля, че щеше да бъде много добър в нея. Имаше всички предпоставки за това – рядко красивият му и тембрист басбаритон беше способен да изрази широката гама от чувства, заложени в тази забележителна музика.

Но ръководството на Операта го възприемаше повече като комедиен артист и не му я възложи. Критиката високо оцени поредицата му Моцартови герои. Помня ги добре – бяха сериозни постижения за артиста и театъра. На първо място – Дон Жуан (1963) – красив, строен, прелъстителен и циничен любовник. В този образ Маников на всеки спектакъл неизменно очароваше публиката с елегантността си, с естественото си пеене и сценично поведение, със свободните си и леки преходи от едно емоционално състояние към друго. В образа на Дон Жуан, под режисурата на Михаил Хаджимишев, той акцентираше преди всичко върху неизтощимото жизнелюбие и оптимизма на този герой. С каква лекота Добрин се придвижваше по сцената, колко просто и непринудено общуваше с партньорите си! Във всеки негов жест, във всяко движение се усещаше висшата степен на едно високопрофесионално актьорско майсторство.

Фигаро от „Сватбата на Фигаро“ в отличната постановка на Цветана Андреева - Прохазка (1966) бе жив, енергичен и дързък слуга, типичен представител на третото съсловие, превъзхождащ господарите си; Папагено от „Вълшебната флейта“ под режисурата на големия Стефан Трифонов (1969) беше ярко характерен, пластичен и пределно изобретателен в шегите си; Дон Алфонсо от „Така правят всички“ (1973) – очарователен стар циник, настроен философски – епикурейски. Четири впечатляващи образа от опери на Моцарт, доста различни и при това верни на автора. Изпети безпроблемно, перфектно, изиграни от истински голям артист. Познавах го добре – беше прекалено скромен в живота и може би не си даваше сметка какъв голям талант притежаваше!

Друго сериозно постижение – Великия инквизитор от „Дон Карлос“ на Верди във великолепната постановка на Евгени Немиров (1963) от същата година, от която е и неговият Дон Жуан! До 1973 година, докогато се игра това заглавие, Добрин Маников бе несменяемият Инквизитор. В строгата и стилна постановка на Евгени Немиров, в която като Филип II гостуваха знаменитости като Гяуров и Гюзелев, Добрин Маников направи една от най-ярките си роли, въпреки по-лиричния си глас за нея. В голямата сцена – дует с краля, той бе страховит, суров, безмилостен и жесток испански инквизитор, който ще помним дълго. Всъщност беше артист без определено амплоа, просто можеше всичко и не отказваше роля, независимо каква бе тя. Един роден, истински артист!

От вердиевите му роли ще спомена още: Ферандо в „Трубадур“, Банко в „Макбет“, Фиеско в „Симон Боканегра“. Отлично поставеният му и изравнен глас, с рядко красив, кадифен тембър, тук прозвуча пределно изразително, благородно, белкантово. Дикцията му бе перфектна, фразата – осмислена, пределно изразителна.

Друг акцент в разнородния му и богат репертоар бяха руските роли: Граф Томски от „Дама пика“ (1968), Приставът в „Катерина Измайлова“ (1965), Ременюк от „Семьон Котко“ (1977), Скула в „Княз Игор“ (1971). И четирите бяха много различни и той ги направи остро характерно, като никога не стигна до шарж и преиграване. И в малките, и в големите си роли този забележителен артист и певец се утвърди като рядък професионалист, емоционален актьор и певец музикант. Както подчертах, беше еднакво силен и в сериозните, и в комичните си превъплъщения. Но като че ли сред тях преобладаваха лирикокомедийните роли. В българските опери на Маестро Атанасов, Найден Геров, Парашкев Хаджиев, Александър Йосифов той разви особено силно тази линия. Хитър Петър от „Имало едно време“ (1961), Радан и Мечо в „Луд гидия“ (1967), Царят на дяволите в „Ян Бибиян“ (1969), Боцмана в „Моряшка чест“ (1965). Беше желан и търсен от постановчици и публика и в оперетните спектакли. Иполит от „Фраскита“ на Лехар, Фери Бачи в „Царицата на чардаша“ от Калман, Блинд от „Прилепът“ на Щраус-син, Никуш във „Веселата вдовица“ от Лехар – са част от върховите му изяви в „лекия жанр“, който той, за разлика от мнозина свои колеги, не беше склонен да подценява, напротив, играеше в тези пиеси винаги с огромно увлечение и наслада. Беше готов да ги изпълнява без дубльор, понякога и в две представления в един ден! Обичаше импровизациите, но никога не шаржираше, имаше вродено чувство за мярка.

Започнал като оперетен артист, Добрин Маников игра успешно и в множество оперетни постановки до края на кариерата си, прекъсната от тежка болест и алкохолна зависимост. Напусна този свят рано, а мястото му в Операта остана празно. Днес просто нямаме подобни, родени артисти, при това от неговия ранг.