0
На 5 май 2025 г. си отиде талантливият русенски актьор Иван Самоковлиев. В негова памет публикуваме интервюто на Пламенка Ангелова, поместено в русенския вестник "Бряг" през юли 2020 година.
Иван Самоковлиев е роден в София през 1941 г. Завършва ВИТИЗ в класа на проф. Филип Филипов, и доц. Герда Луканова. Работи в театрите на Смолян, Пазарджик, Враца, Ямбол, Разград, Плевен. От 1986 г. играе в ДТ "Сава Огнянов" в Русе досега (с един кратък силистренски период). Играл е заедно с Наум Шопов, Васил Попилиев, Камен Донев и др.
Има близо 100 роли, по-важни от които в театъра са: Тимон от "Тимон от Атина" – У. Шекспир, Цар Симеон от "Златният век" – Ст. Стайчев, Джордж от "Кой се страхува от Вирджиния Уулф" – Е. Олби, Томас Бекет от "Бекет или Божията чест" – Жан Ануи, Пазачът от "Последната нощ на Сократ" – Ст. Цанев, Проф. Преображенски от "Кучешко сърце" – М. Булгаков, Цеко от "Кълбовидна мълния" – Ив. Радоев, Дочко от "Вечният април" – К. Донев, Цар Петър от "Книга на царете" – М. Минков, Иван Вазов от "Елате ни вижте" – Кирил Топалов и др.
Ролите в киното: Петър Дънов – "Недадените", Карамана – "Корави старчета" на Пламен Масларов и Ивайло Пенчев, Олимпи Панов – "Русофилите" на Ал. Раковски, А. Протич – "Дело 205/1913 П.К. Яворов" и Бащата -"Искам Америка" – и двата на Киран Коларов, и др. Щастливо женен от 1986 г. за Виолета Радкова – художник и сценограф. Носител е на Награда "Русе".
***
На чаша кафе разговарям с емблематичния за Русе актьор Иван Самоковлиев. Догодина ще навърши 80 години. Когато написах цифрата, сама не повярвах, че е възможно. С аристократичната си осанка и младежки дух, с неизменната си брада и фино чувство за хумор отдавна се е слял с градския пейзаж. Излъчва спокойствие и мъдрост. Градил собствената си съдба като се е слял със съдбите на много други хора, които е изиграл на сцената. Макар да не роден в Русе, има толкова плътно присъствие в града ни, че се е превърнал в русенец. Пък казано е, че "откъдето е жената, оттам е и рода та". Главната виновница за това е неговата съпруга, художничката Виолета Радкова. Нарича я нежно Лети, но си имат и едно интимно обръщение "гадже". Не парадира, не се изтъква, скромен, дори малко стеснителен.
През цялото време на разговора се опитвах да излезем от темите за театъра и Иван да разкаже за пъстрия си живот, за любовта си с Виолета, за симбиозата между актьор и художничка, за хобита и чисто човешки проблеми, които всеки има. Но той много упорито ме връщаше към единствената си, според него, страст. Разказа ми как като дете ужасно много се вълнувал, когато се вдигала завесата в един малък квартален салон.
И преди да съм му задала първия си въпрос Иван започва да ми разказва:
- Първите ми спомени са като илюстрация от детска книжка. Живеехме в къщата на баба ми, пред която имаше огромна поляна. Беше много красиво – високи треви, цветя и криволичеща пътечка... Това беше близо до горнобанския път – там, наблизо беше спирката на 5-цата, от която тръгвах за училище. След това се преместихме близо до Централна гара, по-точно – до игрището на "Локомотив". Съвсем естествено беше да се включвам в тренировките на отбора."
Там се запознава с Котков и Гунди, но всичко е за кратко, защото баща му спира този порив. Но и досега казва, че е фен на “Локомотив". В 9-и клас заедно с приятел правят в училище смешни радиопредавания "Радиожила". Първата му сериозна среща с театъра е, когато в училище една актриса поставя "Хитрините на Скапен" от Молиер. Иван играе една от главните роли – Аргант... След година играе същата роля вече в “Театъра на транспорта“. А много години по-късно получава ролята и в плевенския театър!... В Театъра на транспорта правят турне с един от царските вагони. Там среща режисьори като Кръстьо Мирски, Енчо Багаров, Нейчо Попов.... После като войник играе в “Армейска естрада“ – СлиРазбирам, че фамилията Самоковлиев идва рода му в Самоков. Там прадедите му произвеждали желязо, после го пренасяли в Свищов при другата част от рода и по Дунава го изнасяли за Европа. Баба му по бащина линия е от рода Заимови, племенница на прочутия ген. Заимов.
- Къде е сега Иван Самоковлиев?
В общи линии не съм се почувствал пенсионер. Непрекъснато нещо репетирам. Играя Казанова в "Три нюанса", на която съм автор и режисьор. Спряхме, заради карантината, но… Играя също в "Хоро" по Антон Страшимиров. Преди три-четири сезона ме поканиха отново в Силистра – "В старо село накрай града" на Н. Йорданов; после Орлин Дяков дойде и постави една своя пиеса "Откога те чакам". Там играя и в две комедии. Миналата година Камен Донев ме покани в първия си филм "Уют". Надявам се да се хареса на зрителите. В серийния филм "Недадените" направих образа на Петър Дънов – много интересна роля. Не зная друг да е правил този образ. С една дума съм между два театъра и киното.
В ролята на Петър Дънов от"Недадените"
- Кой си извън сцената, извън светлините на прожектора?
- Поначало всичко, което правя, е свързано по някакъв начин с театъра. Нещата на Виолета също са свързани с театъра и отделно рисува.
Преди години един колега от Плевенския театър ме заведе за риба, но не ми хареса, макар че там човек може да си почива. Обичам да карам колело, понеже се разсейвам и си мисля за неща, в които иначе трудно бих се съсредоточил. Нямам други хобита – всичко е театър. В един момент реших да си напиша сам текстове. Харесвам даден персонаж и завъртам действието около него. Такъв е случаят със "Страстите ми блудни" – там съм в ролята на Пилат, разказващ за процеса срещу Христос. След това чух една история, свързана със земетресение, и я претворих в моноспектакъл "Когато луната изгрява". После се роди "Асансьор до първия етаж". Същата я поставих в Силистра, но под името "Бърканици".
- Къде според теб има повече театър – на сцената или в живота?
В живота има много театър. Сцената не може да направи такъв театър, какъвто има в живота. Както казва Шекспир: "Светът е сцена и всички хора са актьори". Театърът в момента като че ли боксува малко и изостава от събитията.
В ролята на Казанова в "Три нюанса", автор и режисьор Иван Самоковлиев
- Имаш ли рецепта за сбъдване на мечти, на желания?
Непрекъснато да се работи, иначе човек изостава и изведнъж се оказва, че не е във времето, в коловоза. Уди Апън казва "Животът е такъв, какъвто сме решили да го провалим".
- Дали нещо се е променило от времето на Шекспир по отношение на властта и морала, в контекста на любимата ти роля в "Тимон от Атина"?
За съжаление, много малко се променя. Според Андре Мороа "Това, което най-трудно се променя в човека, е неговият интелект". Като се връщам назад виждам, че много от нещата просто се повтарят. Пиесата звучи много жестоко. Проблемът не е точно в морала, а в това, че този, който прави добро, след това му връщат точно със същата сила лошо. Шекспир е изпитал това на гърба си. "Тимон"... е пиеса срещу всяка власт. Когато някой седне на трона, се променя като при Смирненски... ("Приказка за стълбата"). Познавах Шекспир още като младеж. Купувах си за по 20 стотинки негови книжки. Четях и всеки път откривах нови неща.
Затова толкова си харесвам тази роля, защото след всеки прочит, след всяко изпълнение, откривах нови и нови неща. Директорът на Народния театър тогава, Васил Стефанов, ме беше гледал и реши да вземе пиесата, но после нищо не стана. Изглежда се уплашиха от това – пиеса срещу всяка власт.
Като Дон Кихот в каптината на Виолета Радкова
- В какво вярваш?
- Гледам на живота от неговата смешна страна. Ще се върна към Бранислав Нушич. Има хора – минават живота си, тревожейки се за всичко и за всеки. Има и други, които гледат откъм смешната страна. Е, аз съм от тях. Вярвам в доброто.
- Личностите, на които се възхищаваш?
Възхищавам се на Наум Шопов и Иван Кондов. Тези двама го-леми наложиха едно развитие в театъра. Любим актьор, режисьор и писател ми е Уди Алън със своя странен поглед върху света, такъв какъвто и аз имам. философ в особен смисъл на думата. Харесвам Радичков, Фокнър. Възхищавал съм се на Бурвил, на Луи дьо финес, въобще на старото френско кино. Беше много силно. Руското кино също беше много висока проба. Отношението в Русия към изкуството е изключително и има силна традиция. Те продължават да си уважават Станиславски. Лий Страсбърг (американски актьор, режисьор, критик, създател на суперзвезди – б.а.) създава система по Станиславски. Да прибавя още Булгаков, Пастернак.
- Кое от всичко, изиграно от теб, смяташ за своя творческа инвенция?
На първо място слагам "Тимон от Атина", на второ – Джорж от "Кой се страхува от Вирджиния Улф" и на трето – Томас Бекет от "Бекет или Божията чест" от Жан Ануи. Аз лично много ги харесвам.
- Любими режисьори?
Няколко са. Слави Шкаров, Камен Донев, Любо Дековски, Елена Цикова. Слави си имаше любими актьори. Умееше да намери точния актьор за конкретната роля. С особена гордост мога да кажа, че аз съм един от тях. Това са Миланка Петрова, Николай Ангелов – Микей, Минко Минков, Косьо Станев...
- Смяташ ли се за успял актьор, за щастлив в професията си?
- Изиграл съм стотина роли. Много от тях главни. И Дон Кихот, и Тимон Атински, Иван Вазов, Цар Петър, мъдреци, пророци, царе. Не обичам актьорите, които прекалено играят в живота и затова не съм имал нужда да се изтъквам. Работя прекалено целенасочено. Когато смятам, че трябва да играя някаква роля, отивам и го заявявам категорично. Често се "отнасям", вглъбявам се и оставям впечатление у хората, че не съм контактен. Изиграх интересни роли и в киното. С театъра пътувахме не само в България, но и в чужбина. Няма основание да не съм щастлив от това.
Втора част
Драги читатели, в миналия брой на в. „Бряг“ започнах разговора с емблематичния за русенския театър актьор – Иван Самоковлиев, който е и режисьор, и автор. Разказах ви за първата му неосъществена мечта – футболът, и за магията на онова, което става на малката квартална сцена, когато се отвори завесата пред учудените му детски очи. Вълнение и неистов стремеж, които е запазил и до днес. И макар да се опитвах да го накарам да излезем от темите за театъра, той упорито ме връщаше към единствената му (според него) страст. Но се оказа, че има още две огромни любови, и това са Виолета и внучетата Мони (Симеон) и Йоан – кръстен на дядо си. Художничката и сценограф Виолета Радкова е съпругата, но и негова муза и вдъхновителка цели 34 години. Както тя самата казва, "ние просто веднага заживяхме, заработихме, задишахме заедно – любим, приятел и страхотен актьор".
Изиграл близо 100 роли в театъра и киното, Иван Самоковлиев споделя, че няма основание да не се чувства успял и щастлив актьор.
Картинна галерия на двора
- Иване, каза, че вярваш в доброто, но и пътят към ада е постлан с добри намерения?...
Не съм религиозен, но саможертвата на Христос е много голяма, включително и на Йоан Кръстител. Много от принципите, заложени в неговото учение, са взети от Йоан. Друг е въпросът до какво довеждат добрите намерения. И в името на Христос е пролята кръв. Малко като в "Тимон от Атина"...
- Как стана така, че ти, кореняк софиянецът, свърза съдбата си със седем-осем извънстолични театъра?
Поканиха ме в "Сълза и смях" и малко преди да започна назначиха един младеж, син на еди-кого си... Това ме отврати. Имах и друга възможност – Младежкият театър, където режисьор беше моята преподавателка Герда Луканова. Директор бе Васил Попилиев (Дедо), който ме хареса. За зла участ, тогава го уволниха и изселиха от София, заради пиесата на Стефан Цанев "Любовни булеварди" като неудобна на властта. Заредиха се различни театри – Смолян, Враца, Пазарджик, Ямбол, Разград. Най-дълго бях в Плевен – 10 години. Там ме видя Слави Шкаров и ме покани в Русе.
Това бе голям комплимент за мен, защото Слави беше от петимата най-добри режисьори в България. Освен това, Русенският театър тогава беше много висока класа, с голям авторитет. Спомням си, че когато дойдох тук, "Кълбовидна мълния" вече беше поставена и имаше десет представления. Аз влязох в спектакъла и я играхме още 70 пъти при препълнени салони. Тогава имаше много публика. Гостувахме много и в София, и в страната.
Когато говоря за Слави Шкаров, си спомням, че той постави в театъра в Плевен "Одисей пътува за Итака" от Константин Илиев. Мен ме избра за ролята на възрастен старец, а аз бях само на 41. Тогава актьорът Христо Домусчиев го попита: "Ако правиш тази пиеса в Русе кого би избрал за главната роля?" Слави отговори – "Иван". "Ако имаш възможност да избереш актьор от целия български театър, кой ще бъде той? Слави се замисли и: "...А-а – от целия? – "Иван". Няма по-голямо признание за мен.
Едни от най-хубавите си роли изиграх в Силистренския театър. Сред най-любимите ми режисьори е Стефан Стайчев. Там изиграх Тимон и още много прекрасни роли.
- Къде се чувстваш най-добре?
Аз се чувствам добре и в моноспектаклите. Усещането е различно. Правеше ми голямо удоволствие да играя – особено в "Страстите ни блудни" (играе се над 20 години) и "Когато луната изгрява" Помолиха ме да изпратя запис от "Страстите" за участие в чуждестранната програма на "Златната ракла" в Пловдив, където се харесал много. Имах и един смешен случай, играехме в Бяла. Дойде едно църковно лице, носеше си библията, за да провери дали текста наистина е автентичен. После се убеди, че не съм променял Библията...
- Как се случи любовта ти с Виолета?
Сватба - 1986 г.
Започнах първите репетиции в Русе. Слави ме запозна с колегите и ми представи художничката Виолета Радкова. Веднага я харесах. Но първо харесах картините ѝ. Косьо Станев ме беше водил вече на една обща изложба. Харесах нейна картина, без да я познавам. Седмица по-късно заживяхме заедно. Но преди това ми каза: "Първо ще те гледам в пиесата. Ако аз не те харесам като актьор, ще се разделим". Слави беше обявил, че няма да присъства, но се оказа, че деликатно е искал да ме освободи от притеснението. Имах успех, Виолета ме поздрави и така издържах теста – нейния и на режисьора.
Когато се оженихме, всичко беше много приятно. По цяло лято седяхме в Созопол. Тя рисуваше там. Отивахме на плаж след 17 часа, когато има малко хора. Сега по Черноморието е толкова грозно, застроено. Ходим на един манастир до Лясковец. Има малко хотелче, три басейна, природа.
- Как запазихте толкова дълго хармонията и любовта между вас?
Това, че и двамата сме творци, но различни. При нас съществува някакво взаимно допълване. Аз не зная доколко съм ѝ повлиял, но картините ѝ станаха по-цветни. Но определено нейното участие в моята работа е доста осезателно. Не че тя ми дава съвети, но понякога имам нужда от чуждо око. В театъра има творческа завист. Това, което намирам в нейните очи, винаги е точно и с добри чувства. Много романтични мигове имаме. Обичам романтиката, запазихме я и до сега. Раличка беше малка и я приех като свое дете. (Дъщерята на Виолета от първия брак, също художничка, го нарича татко и любовта им е взаимна – б.а.). Когато се роди вторият внук, тя го кръсти на мен – Йоан. Виолета е много внимателна, деликатна, особено когато имам премиера или уча роля. Знае, че този период е много изнервящ. Това разбирателство, че се допълваме, че си говорим, крепи любовта ни. Имаме любими места като Велико Търново, Лясковец, както и Швейцария, където живеят дъщерята и внукът.
Виолета и Иван с внука Йоан и дъщерята Ралица
Слагаме точка на интервюто, но Иван е толкова сладкодумен, че може да продължим още часове. Той разказва смешни и любопитни истории за актьорското си ежедневие, за колегите-приятели, за неща зад кулисите.... Животът продължава. Не се питайте къде е Иван Самоковлиев. Той все още е в театъра. Може да го намерите там.
Снимки: личен архив
Напиши коментар