0
Сборникът с разкази „Клинична смърт в петък вечер“ на плевенския адвокат Ивайло Арсов е приятна литературна изненада. Не познавам автора. От обложката на книгата разбрах, че е завършил Юридическия факултет на Софийския университет през 1990 година и от тогава да днес работи като адвокат към Адвокатска колегия Плевен.
Тази първа книга на Ивайло Арсов явно е плод на дълги години обмисляне, трупане на жизнен опит, внимателно вглеждане в литературните порядки, за да се представи днес като белетрист със свой стил и своя тема. Десет разказа, толкова е преценил авторът да ни представи. Онова, което споява разказите в своеобразен роман е бунтът, бунтът на един човек на зряла възраст. Независимо дали героят е съдия, който отказва да изпълни поръчката на шефа си, както е в разказа „На чисто“, или футболист, изгубил смисъла на живота в кипежа на славата, както е в „Лъвът от Дамаск“.
Когато прочетох разказите на Ивайло Арсов имах усещането, че това е героят на Селинджър от „Спасителят в ръжта“, лишен от илюзията за младост, но все така нахакан, дори арогантен, за да прикрие уязвимото си сърце. Прозата на плевенския адвокат е много плътна, всеки ред е обмислен, натоварен със смисъл. С резеца на иронията са изрязани, колоритни, понякога гротескни, но и страшни герои, както е в разказите „Обществен враг“ и „Де леге ференда“. Понякога белетристът оставя тези любими похвати встрани, за да ни потопи в една човешка драма. Така е в изключително силния разказ „Епитафия“, в който един рейнджър ще направи нещо повече от жест, за да спаси живота на сина на негов боен другар.
В разказите от сборника има много плевенска топография, ала ще сбърка онзи, който ще търси зад това нещо с клюкарски интерес. Художествените обобщения са толкова силни, че се издигат над нивото на тази любов на автора към родния Плевен и близките хора.
„Целият живот на човека е тъкмо това – изпитание чрез онова, в което вярва“ - казва бащата на сина си в разказа „Клинична смърт в петък вечер“. Вярата в доброто сякаш терзае героите на разказите. Те обаче са непримирими към онези, които искат да им я отнемат. Трябва да се примириш със себе си, защото от това зависи животът ти, казва Ницше. На ръба на това примиряване е драмата на героите на Ивайло Арсов.
„Читателят винаги има право“ е последният разказ в книгата. В него авторът разкрива, че е наясно със съвременните литературни нрави, проницателно ги е наблюдавал. Знае онова, което казва Жорж Сименон: „Писането е призвание да бъдеш нещастен“. Нещо, което търсачите на бърза и евтина слава не знаят... Затова спокойно мога да кажа, че има едно ново име в съвременната българска проза и с интерес ще очаквам бъдещите му изяви.
Напиши коментар