0
На фона на напрегнатите реформи в образователната система, промените в учебните програми и надигащото се недоволство сред учители и ученици, 24 май тази година идва не само с букети и стихове за буквите, а и с въпроси. Защо учениците все по-често отказват да учат? Какво е мястото на учителя, когато знанието вече не е привилегия на класната стая, а се крие във всеки екран и търсачка? Каква е цената на вдъхновението, когато системата често изтощава, вместо да вдъхновява?
Мария Станкова е част от новото поколение учители – онази тиха, но решителна смяна в българското образование, която не чака разрешения, а действа с убеждение. Тя не влиза в час с илюзии, но носи в себе си един вътрешен морален кодекс, който не се преподава в университетите – любов към децата, устойчивост на абсурдното и упоритост, която превръща рутината в поле за промяна.
По повод 24 май разговаряме с нея – не само за учителството като професия, но и като избор, който променя животи.
Мария Станкова е от гр. Русе. Учила е в ОУ „Иван Вазов“ до 7-ми клас, а след това продължава средното си образование в русенската Английска гимназия. Висшето си образование получава в Шуменския университет ''Епископ Константин Преславски'', специалност „Английска филология“ с педагогическа правоспособност. Като ученичка е пяла в хор „Дунавски вълни“. След завършването на гимназията работи като преводач, а след това и като агент с английски език в българо-английска фирма. Междувременно ражда и отглежда двамата си сина. През 2018 година Мария е поканена да работи като учител по английски език в ПГО „Недка Иван Лазарова“. Тогава все още няма висше образование, но има достатъчен хорариум от образованието си в Английската гимназия и солиден опит с английския език в работата си след завършването. Казва, че дължи професията си на тогавашната директорка на Гимназията по облекло – Диана Иванова. През 2020 година започва да работи като учител по английски език, обучител на учители и младежки работник в учебен център в Русе, а от 2022 година е учител в СУ „Васил Левски“.
- Мария, представи се и ни разкажи малко повече за себе си.
На 35 години съм и съм майка на две деца. От три години работя като учител по английски език на гимназиалния курс в СУ „Васил Левски”, където с колегите ми творим чудеса. Занимавам се с младежка дейност и обучение на педагогически специалисти от 4 години, като работя с младежи и учители в областта на иновациите в образованието, развиването на креативността и гражданската активност.
- Какво те провокира да се отдадеш на педагогическа дейност?
Учител съм от 8 години и не съм търсила тази професия. Тя ме намери, въпреки желанието ми да запазя комфорта си и да продължа да работя на бюро и от вкъщи. Получих доверието на директор, който не ме остави да откажа позицията, заради липсата на висше образование и без да знам какво мога да очаквам. Влязох в класната стая, където учениците ме научиха, че понякога дипломата идва след опита. Парченце от пъзела намери мястото си и получих отговор на въпроса за мястото ми в света.
- Коя е най-необичайната ситуация, с която си се сблъсквала в клас?
Трудно ми е да посоча конкретна случка, защото работата на учителя включва почти ежедневни ситуации, които понякога за външен човек изглеждат необичайни и не съм сигурна, че мога да определя една, нито че това би било коректно към децата.
Учениците ни идват на училище, носейки заедно с учебниците си и своята индивидуалност, ежедневието, семейната и социалната си среда. Често умишлено или неволно разчитат на нас да помогнем раменете им да укрепнат, за да носят всичко това, дори да нямаме отговорите всеки път. Животът не пита кога е удобно да ни постави пред изпитания и това, разбира се, важи и за тях. И понякога, без прецедент или подходящ отговор за казуса ни в някоя наредба, се налага да рискуваме и да решим кое е най-доброто за децата, като се надяваме наистина да е така.
- Как се справяш с децата, които не са мотивирани да учат? Имаш ли любими стратегии?
Този отговор няма да е любовно писмо към текущото състояние на нашата система, но е признание в любов към колегите ми и към децата, които се справят блестящо с работата и живота си, въпреки нея.
Децата, които не са мотивирани да учат в училище, в момента са мнозинство. Те ни дават много ясна обратна връзка за това, че като общество отказваме да ги приемем и че продължаваме да се опитваме да обучаваме ученици, които бихме искали да имаме, а не тези, които реално стоят пред нас. За съжаление такива реално не съществуват. От вече достатъчно години насам знанието не е заключено в учебниците, одобрени от МОН, и ние не сме негови пазители, а негови фасилитатори. Мисля, че много често възрастните си позволяваме да забравим, че децата и подрастващите нямат избор дали да са на училище и какво да учат. Допустимото им право на избор спрямо възможностите на възрастта за това какви умения да развиват им е отказвано всеки ден. Вместо възможност да последват интересите си, те са “стимулирани” да учат с прекомерен брой учебни часове, оценяване предимно на способността им да възпроизвеждат информация и липсата на възможност да участват в достатъчен брой социални инициативи, които да им помогнат да станат активни граждани, които управляват смело и умело живота си.
При тези условия не е чудно, че децата все по-често упражняват и единственото си право на отказ, което им остава - да не са любопитни и да не са мотивирани да учат. Можем да накараме някого да влезе в класната стая, но не можем да влезем насила в ума му.
Виждам ежедневно много учители, които в тези условия правят всичко възможно да подкрепят учениците си и се справят не с подкрепата на МОН и на системата, а въпреки тях. За това са им необходими надежда, често нечовешка издръжливост, подкрепата на опитни и вярващи ръководители и готовност за непрекъснато учене и личностно развитие.
- Каква роля играят креативността и изкуствата в обучението?
Те съхраняват искрата на индивидуалност и възможността за личен принос към по-добър свят. Смятам, че всички сме наясно, че те ще имат все по-централна роля в живота ни на фона на настъпващата автоматизация, свързана с развитието на технологиите и особено на изкуствения интелект.
- Каква според теб е ролята на технологиите в класната стая?
Да помогнат на учителите и учениците да учат по-ефективно и да свързват по-лесно реалния живот с дейностите в клас.
- Кой е най-важният урок, който си научила от своите ученици?
Да бъда честна със себе си и с тях.
- Какви искат учениците да бъдете вие, техните учители?
Мисля, че това трябва да питате тях. На тяхно място бих искала учителите ми да са професионалисти, които разбират както предмета си, така и човешката душа. Това са учителите, които са оставили трайна следа в живота ми.
- Дали на днешните ученици им е по-лесно в сравнение с учениците от преди десетина години, например?
Напротив, смятам, че им е много по-трудно, защото се налага да се сблъскват с огромни количества информация, за които мозъкът им не е физиологично подготвен. Както и с етични въпроси, пред които не сме били поставяни преди с такъв интензитет.
- Какво бихте казали на студентите - бъдещи педагози?
Че нямат право да работят с хора в каквато и да е възраст, ако не работят отговорно с личната си история - с травмите и с мечтите си. Както и ако не учат през целия си живот и не изпитват искрена обич към хората и правото им да грешат.
Да си учител е любов, непрекъснато развитие,а често и вяра без повод. Ние сме тук, за да станат нашите ученици по-добри специалисти и по-добри хора от нас.
Напиши коментар