Иван Кочев: Не ми остава време за тъга, аз съм обсебен от Музиката

Интервю на Пламен КАЛИНОВ, публикувано първо врусенския вестник"Бряг"

Иван Кочев е музикален педагог и преподава по специалността „Класическа китара” в Националното училище по изкуства „Проф. Веселин Стоянов“ в Русе. През 2015-а той има два юбилея: 40 години педагогическа дейност и 55 години от първото му стъпване на голямата сцена. Тези годишнини пък се вписват по особен начин в 55-ия рожден ден на НУИ  "Проф. Веселин Стоянов". Вече се състоя и първият голям концерт бенефис за 2015-а на класа на Иван Кочев по класическа китара.  Всяка година неговите възпитаници поставят с тази изява началото на цикъл от концерти под мотото "Зимни китарни вечери”. Факт е, че от НУИ и от неговата школа са излезли на професионалната сцена много изявени музиканти, които успешно се реализират у нас и по света. Правим това интервю в стая 33 (на последния етаж в Музикалното), където се подготвят изненадите за неостаряващите концерти с музика на „Бийтълс”, посветени на Джон Ленън и т.нар. трибюти (концерти възхвала) на легендарната Ливърпулска група. Русенската публика е свикнала с тези традиционни, но винаги нови изяви на талантливите деца от класовете на Иван Кочев. За споделената радост през годините с малките музиканти и за трудностите в професията „музикален педагог” разговаряме с Иван Кочев непринудено и "вътре в партитурите на живота". А той (животът), извън всекидневието, извън неприятностите, извън финансовите кризи, войните и несправедливостите, все пак е и прекрасен, и вдъхновяващ, и все така примамлив за следващи приключения в света на музиката.

- Спомняш ли си оня първи ден от стъпването ти на голямата сцена преди 55 години? Това се е случило по времето, когато в Русе откриват Музикалното училище? Разкажи нещо по-интересно от това паметно събитие?

- Разбира се, помня твърде малко. Тогава съм бил първолаче. В новооткрития тогава Дом на културата, сега зала „Филхармония”. Това място не ми беше непознато, защото баща ми работеше във филхармонията като артист-оркестрант и аз съм бил всяка вечер с оркестъра, буквално на сцената, така че това място не ми е било непривично. Това е било частот моята социална и в същото време семейна среда и едва ли съм изпитвал Бог знае какъв стрес от публиката- първо заради твърде крехката възраст, и второ-аз съм просто свикнал със средата още тогава, в невръстните си години. Така че, моите детски спомени за това събитие гравитират около нулата, може би. Но стабилната памет за негоспециално бяха майка ми и баща ми. Вкъщи се говореше отвременавреме с известна гордост за моетопърво появяване на сцената, на която съм изпълнил на акордеон „Целувката” от Луиджи Ардити.

    -Тогава това изпълнение не ти ли се е струвало сложно, все пакстава дума за едно класическо произведение?

    - Изглежда не е било сложно, примерно-като методика за преподаване по акордеон,но тогава се говореше, че подобно изпълнение не еи много лесно, изискват се добра подготовка и познаване на инструмента, нещо, което очевидно за мен не е билоот съществено значение, аз съм преодолявал, без да осъзнавам трудността, това препятствие. Просто съм излязъл и съм го изсвирил.

    - Как един успешен педагог познава, че има работа с талантливи деца, едва ли само с опит и рутина, по-скоро как усещаш, че от едно дете може да стане перфектен изпълнител?

    - Първо,колкото и силно да прозвучи, искам да кажа, че българската нация ражда около 99 процента деца, които са годни за обучение по музика. Ние сме буквално ужасно талантлив в музикално отношение народ. И това вече не е особено трудно за разпознаване. На второ място, има професионален тест, с който се познава кога едно дете има музикални дадености. Инещо много важно в обучението по музика- мотивацията. Детето трябва да желае да учи музика. Това, така подредено на последно място, съвсем спокойно можем да го сложим и на първа позиция, като най-важно условие за едно дете да се занимава, т.е. да имададености към музиката, е ТЯ да го обича и то (детето) да усеща музиката като призвание, а не като бреме и училищно задължение. Катоприбавим и факта, че сме наистина почти стопроцентово музикална нация, мисля, че отговорът е достатъчно изчерпателен за това как един педагог може да съзре таланта у своя ученик и да го развие по-нататък, разбира се с много усилия и от двете страни. Никой не се е родил научен, но винаги се е родил с определена дарба, заложба, даденост. А при големите таланти-там нещата са съвсем други, там е Божия одареност, свише спусната и дадена на определен индивид.

    -При една добра мотивация, за която спомена, 90 процента труд и 10 процента талант,може ли все пак да се получи добър музикален продукт, да се създаде една перфектна музикантска индивидуалност?

    - Да, разбира се, точно така-при тези три условия и при достатъчно добра педагогическа работа, перфектният музикант е налице.Иначе, пак ще кажа, гениалният музикант, големият талант,се ражда такъв, него няма нужда толкова дълго да го шлифовате. Там той е подвластен единствено и само на музата. На Твореца, който му е вдъхнал в повече от музикалната дарба, значително в повече отколкото на останалите 99 процента.

-Китаратае необятна Вселена. Всяка струна звучи различно, в зависимост от комбинациятас другите, но звученето зависи и от настроението на музиканта, който свири даден нотен текст. Труден  инструмент ли е китарата?

- Лесен инструмент няма. Поне на мен не ми е известно. Дори и най-простият музикален инструмент, направен от глина-окарината, също си има особености и поради тази причина си подбира, „искаси”своите виртуози. Само ще кажа като пример румънските цигани-свирачи на окарина,и няма да коментирам, то няма и какво да се коментира, защото те са просто ненадминати изпълнители на този иначе много прост на пръв поглед глинен инструмент-с няколко дупки за възпроизвеждане на определени звуци. Факт е, който не подлежи на съмнение.

А китарата е благословен инструмент. Най-малко и заради това, че китарата има формата на човешкото/женското тяло. Т.е. китарата наподобява по форма по-добрата половина от човечеството, по-красивата половина. Затова така мъчително майсторите лютиери 2000 години са усъвършенствали този инструмент, докато му придадат окончателната форма, с която го познаваме днес искоято-и като силует,и като звучене- китарата просто е неповторима. През 1878 г. лютиерът Антонио Торессъздава модела „Джурадо”, койтои досега не е променил формата си, а и не вярвам за в бъдеще да се намери нещо по-революционно