Коя е жената, която еднакво добре разбира от банки, бизнес и изкуствен интелект?

Светлана Стефанова е директор на русенския офис на Централна кооперативна банка. Изпълнителен директор на италианската фирма ФААК България със заводи в Тутракан, която е част от FAAC Group, световен лидер на пазара за автоматизирани системи. Има магистърски степени по Изчислителна техника и Промишлен дизайн от Русенския университет „Ангел Кънчев“. Доктор по специалността „Автоматизация на области от нематериалната сфера“, преподавател по изкуствен интелект и компютърна графика.

На 57 години е, с две големи деца и две внучета. Зодия дева.

Светлана обича математиката, особено условните задачи. Условието в задачата, която тя решава повече от тридесет години, са двете й деца, при това винаги поставени пред скоби в нейния забързан делник между банката, Тутракан, командировките в чужбина и лекциите по изкуствен интелект в Русенския университет.

Познаваме се отдавна, виждаме се рядко, но винаги, когато имам нужда да поговоря с умен човек на всякакви теми. Обикновено вмъква срещата ни на път от банката до “другия офис“ или университета, но никога не я отлага за по-късно от утре. Този път се виждаме в кабинета й и тя се притеснява, че пряко деловия протокол не е със сако. Навън обаче е 40-градусовата русенска жега, така че ще приемем голите й рамене на снимката като оправдано изключение. Мислила съм си, че знам много за нея от нашите разговори през годините / децата ни учеха в един клас в началното училище/ и пак не мога да разбера що за чудо е тази жена.

Затова ще започнем отначало.

Светлана, разкажи ми за себе си – що за чудо си ти, като знам колко работа отхвърляш всеки ден…

Не съм чудо. Работа, ангажименти – това е. Аз никога не го приемам като нещо кой знае какво…Като малка учих в училище „Иван Вазов“, после влязох в Математическата гимназия. Митко Кунчев ми беше учител по математика. Аз бях в първия му випуск, когато той дойде като съвсем млад учител в гимназията. Математиката винаги ми е харесвала, тя може би е нещото, в което съм най- силна. Обичам да имам някакви казуси и да ги решавам. В училище собено ми харесваха условните задачи, на другите ученици им бяха трудни и ги мразеха. Аз пък много ги обичах. Затова и в днешно време всяко нещо си е условна задача за мен.

Странно, като ученичка ти си била едно хубаво момиче, пък с афинитет към математиката…

За другото не знам, но афинитетът ми към математиката беше факт. В 10 клас започнаха да се появява компютрите, затова в 11 клас записах УПК със специалност програмист. Така някак си покрай математиката се запалих по компютрите и започнах още като ученичка да програмирам. Когато трябваше да се ориентирам какво да следвам, един познат на моите родителите каза: Компютрите са бъдещето, моето момиче, за тебе това е супер! Доста се чудих какво да правя, програмирането ми харесваше, но не исках да оставам в Русе. Майка ми пък се притесняваше да не замина и аз за София като брат ми, затова буквално в последния момент си подадох документите в Русенския университет. Разбира се, влязох с най-високия бал - все пак идвах от математическа гимназия!, и започнах да уча изчислителна техника, както се казваше тогава специалността. Когато бях втори курс, ме поканиха да водя упражненията по математика на първокурсниците.

Да бе, още във втори курс? Как стана така?

Ами, на изпита по математика, който току що беше започнал, идва преподавателят и ме пита защо не пиша, нещо неясно ли има. Казах че, аз съм готова. Той прегледа задачите ми - вярно, че съм готова! Тогава ми предложиха да водя упражненията на първокурсниците. Водила съм упражнения на доста известни сега хора в града, които тогава бяха студенти. След това шефът на катедрата по изчислителна техника проф. Емил Рац ми предложи да мина на индивидуално обучение.

В годините преди 89-та изявените студенти обикновено ги привличаха и към комсомолска работа. На теб не са ли ти предлагали?

Каниха ме, разбира се, имах и познати в комсомола, но и тогава, и сега политиката не е моето нещо. Наблягах на учението. Изкарах четвърти и пети курс на индивидуално обучение и се дипломирах. По това време проф. Емил Рац замина за Сливен, където стана ректор на филиала там. Той ми беше ръководител на дипломната работа и ми предложи да започна и аз в Сливен като асистент. Но бях вече семейна, при това бременна – къде да се местя в друг град? И си останах тук, в Русе. През август 89-та се роди синът ми, а през септември вече започнах да чета за конкурс за асистентско място. Не знам защо, но ми бяха казали, че ако не се явя веднага, ще загубя мястото. От 1 март 1990 година започнах да работя в университета вече като асистент. След една година ми предложиха да започна задочна аспирантура.

Кога от академичната работа премина в бизнеса?

При мен нещата обикновено се случват случайно. Когато започнах да преподавам в университета, работехме с други колеги в един екип към НИС. Това е организация, през която минаваха всички външни договори на университета. Точно по това време се появи Стив Хараламбиев – българин, емигрирал като дете заедно с родителите си в Америка. Истинското му име е Сократ Хараламбиев, тъй като дядо му е имал гръцки корени, но той си беше от Тутракан, там се е родил и живял, преди семейството му да емигрира в Америка. Стив търсеше човек да му разработи някакви неща, но не можеше точно да обясни какви. В онези времена, 95-та година, да дойде американец в България, в Русе, беше голяма работа и колегите веднага казаха: да, да, ще направим, каквото искате. Само аз поисках да видя първо какво е заданието, не мога така да обещавам, без да знам за какво става дума. Като свърши срещата, Стив ме покани да поговорим на кафе. Опитах се да откажа: бързам за вкъщи, имам малки деца (вече се беше родила и дъщеря ми) и т.н. Той обаче настоя. Оказа се, че преди това се е срещал с други колеги, които почнали да го уговарят да си открие фирма, да наеме офис и те да му я ръководят. На Стив му харесала идеята за фирмата, но се стреснал от настойчивостта им. Затова решил да започне с нещо мъничко. Така дойде предложението му към мен да наема един програмист и един хардуерист, аз да ги ръководя тук, в Русе, а той ще ни дава заданията от Америка. На едни хвърчащи листчета ми рисуваше някакви неща, аз го разпитвах и така долу-горе разбирах за какво става дума. Договорихме се и той си тръгна за Америка. Наех двама колеги от университета, взехме един офис тук наблизо на третия етаж и започнахме да работим. Тогава интернет връзките бяха през телефона - закачаш, набираш телефонен номер - така наречената dial up система. Сложна работа, но на мен ми беше интересно, защото бе нещо ново. Не го разбирах, учех се в движение как се управлява фирма, не знаех как да се държа в институциите. Отивам например в общината, чукам, казват ми да изчакам и аз мога да стоя един час, но няма да почукам, за да напомня за себе си. Защото те не са ме повикали.

Всъщност, това щеше да е следващият ми въпрос: когато разбра, че можеш да управляваш бизнес?

Аз и досега не знам дали мога да го правя… Но зодията ми е такава – Дева, обичам много реда в нещата и може би това ми е помогнало. Исках всичко да е подредено, започнах да въвеждам ред в документите, да наемам хора. Стив идваше веднъж на две години и прекарваше в България от една до две седмици. Нямаше на кого да разчитам и трябваше сама да се оправям. Обажданията от Америка бяха от време на време, заради часовата разлика само нощем, на домашния телефон, защото нямаше мобилни телефони тогава.

В един момент Стив поиска да купим помещение и да започнем производство. Той не беше в България, затова аз се явих на търг за един супермаркет в Тутракан, Наркооп го продаваше. Стив държеше производството да се развива точно в Тутракан, защото искаше в родния си град да направи нещо.

Започнахме да правим ремонт на сградата, вече наемах нови служители. Първите години наемах по един (никога по двама на веднъж), изчаквах го да се научи да работи, да влезе в нещата, след това наемам друг и така. По този начин пък аз се учех как се управляват хора.

До този момент в Русе правехме по няколко платки, пакетирахме ги една по една във вестници в колетче и ги изпращахме през митницата на ж.п. гарата за Америка. Стив разрбра, че да се правят платките в България е печелившо – проектиране, софтуер, и в един момент поиска и кутиите, в които се слагат платките, да се произвеждат в България. Но за това ни трябваше вече по-голямо помещение.

Какъв всъщност беше бизнесът на този човек в Америка?

Там той се занимаваше с инсталация и поддръжка на паркинг оборудване - това са устройствата, с които можеш да влезеш в един паркинг, на тръгване да платиш и да излезеш. Дотогава е поръчвал устройствата на външни фирми в малки количества. Но видя потенциала в България и реши, че може тука да ги правим. Така започнахме с производството в Тутракан. Когато то започна да се разширява, супермаркетът ни стана тесен и започнахме да търсим да купим по -голям имот. Така купихме сградата на бивщия завод „Терма“, който се продаваше по това време. Ремонтирахме го и прехвърлихме цялото производство там. Супермаркетът отново си стана магазин, отдаден е под наем.

Как се появиха италианците в Тутракан?

През 2012 година Стив Хараламбиев тръгна да си продава бизнеса в Тутракан. Преди това той имаше 4 фирми в България, а аз и на четирите бях или управител, или изпълнителен директор. Направихме вливане на трите дружества в четвъртото и той продължава да си работи през това дружество и до сега.

През февруари 2012 година бинесът беше продаден на FAAC Group - голяма италианска международна компания, световен лидер на пазара за автоматизирани системи.

И ти остана да управляваш и италианската фабрика?

На практика това беше условието на италианците, те казаха: ние ще купим бизнеса ви, ако тази жена е част от сделката. Т.е. по някакъв начин бях „продадена“ и продължих да работя вече с италианците. И до сега съм изпълнителен директор на ФААК България ЕАД.

В какви отношения останахте със Стив след продажбата?

Ами, в добри - ние все пак толкова години сме работили заедно.

Понякога и сега коментираме някои неща.

Нека да ти задам и въпроса за Централна кооперативна банка, как стана директор на клона й в Русе? Нейн собственик всъщност е варненската групировка ТИМ, нали така?

Да. Както казах, при мен нещата винаги са се случвали случайно. Когато купувахме стария завод „Терма“, Стив си беше в Америка и всички разговори по сделката ги водех аз. Вероятно в началото на ответната страна да й се е струвало несериозно как така една млада жена е дошла да купува цял завод… Така се запознах със собствениците на ЦКБ, тъй като те бяха собственици на завода „Терма“ към този момент. Вероятно са видели някакъв потенциал у мен и година по-късно ми се обадиха и ми предложиха да поема управлението на клона на ЦКБ в Русе. Реакцията ми беше: ама аз не съм банкер, не разбирам от банки! Каза ми, че банката се управлява като всяко друго дружество. Което е така и не е съвсем така. В началото се учих - още си имам едни книги, които си ги купих и четох доста, за да разбера логиката, която стои зад управлението на банковия бизнес . И така тази година направих 20 години в банката. От април 2004 година са точно 20 години!

Сигурно си чувала, че в Русе те смятат за човека на ТИМ в града?

Разбира се, че съм чувала (усмихва се). Знам какво се говори за мен в града, случвало се е да присъствам на разговори, в които хората разказват небивалици за мен, без да знаят коя съм, и ми става смешно.

Аз съм директор на ЦКБ в Русе и си изпълнявам задълженията. Помагала съм в някои казуси. Но всичко това е в сферата на колегиалните отношения и в интерес на работата. Мисля, че във всяка фирма е така.

Академичната ти кариера как се развиваше при тези засилващи се бизнес ангажименти?

Паралелно с всичко това аз завърших задочната си аспирантура и я защитих пред ВАК в София. Сега вече по места става, но тогава защитата беше много сериозно нещо - заставаш пред 20 професора, по чиито учебници си учил, и те те оценяват. Комисията прие положително работата ми, дори рецензентът ми, който беше т.н. голям доктор точно по математика, през цялото време, докато четял работата ми, си е мислил, че съм математик. Когато разбра, че всъщност съм инженер, възкликна: О, аз ще ви давам за пример на моите студенти, защото те вече завършват математика, пък не знаят тези неща, които Вие знаете. Казах му, че това е благодарение на русенската математическа гимназия, в която съм учила.

След това вече станах доцент в университета и до сега работя в същата катедра, която вече се нарича “Компютърни системи и технологии“. Междувременно, когато бях студентка втори курс, записах втора магистратура по индустриален дизайн. Така че всъщност имам две магистърски обученията, които вървяха паралелно пет години, тогава нямаше отделни бакалавър и магистратура. От първи до пети курс учих първата си специалност, а от втори до шести завърших по днешните стандарти магистър по индустриален дизайн. Вземала съм сина си по време на лекции, той беше кротко бебе, слагам го с кошчето до мен, извинявам се, че няма кой да го гледа, и така слушах лекциите по индустриален дизайн.

Какви дисциплини преподаваш на студентите?

Преподавам изкуствен интелект и компютърна графика и всичко свързано с това. Трябва да кажа, че доскоро изкуствения интелект никой от колегите не го искаше като дисциплина. Меже би защото в него има много математика. В последните една-две години обаче стана много популярен, всички искат по някакъв начин да се докоснат до него.

Опасен ли е изкуственият интелект - моля те да отговориш като специалист. Основателно ли ни плашат с него?

Като всяко ново и неизестно нещо, мненията за изкуствения интелект са противоречиви. Хората не бива да се плашат от него, в същото време трябва да бъдем внимателни, защото има сериозни рискове. Вие, медиите, най-добре знаете къде могат да се крият те – в манипулиране на информацията и общественото мнение, например. Затова трябва да се вземат адекватни регулативни мерки. Но аз мисля, че Европейският съюз достатъчно добре оценява тези рискове и е въвел регулации във връзка с изкуствения интелект, вече се обсъждат и допълнителни такива.

Как отгледа децата си при тази напрегната работа на толкова места?

Може да се каже, че заедно се отглеждахме. Синът ми скоро ще стане на 35, дъщеря ми е три години по-малка от него. Те са най-ценното нещо, което имам, а в днешно време може би и най-добрите ми приятели. Сплотено и задружно живеехме и живеем досега. Не е било лесно в никакъв случай, защото, каквато и работа да съм имала, децата и грижата за тях са били на първо място. Но те бяха много самостоятелни, учила съм ги да могат да вземат решения, защото животът е странен и понякога те изправя пред изпитания.

С какво се занимават те сега? Знам, че и двамата учиха в чужбина, но се върнаха в България?

Дъщеря ми завърши архитектура в Англия и сега е на свободна практика тук, в Русе. Синът ми завърши бизнес мениджмънт в Лондон и работи за една английска компания. Живее със семейството си във Варна, дъщеря ми също си има партньр. Чукам на дърво да са здрави. В чудесни отношения съм с децата си и те по между си като брат и сестра също. Това ме радва, пожелавам си така да продължи винаги и много се гордея с двамата. Вече имам и двама внука от сина ми. Може би не съм типичната баба, но всеки свободен уикенд пътувам до Варна и от петък вечер до неделя съм неотлъчно с тях. Особено с големия Борис, който вече е почти на три години. Четем книжки, играем на различни игри, водя го на плаж. Малкият Виктор е още 6-месечно бебе , но и той расте.

Как гледа деловият, предимно мъжки свят, на млада и красива жена като теб?

Какво да кажа, повече контактувам с мъже, защото работата ми е такава. Не съм се чувствала по някакъв начин или пренебрегната, или пресирана от тях. Преди много се говореше за еманципация, сега като че ли по-малко, но аз не мога да кажа за себе си, че съм еманципирана жена. Просто животът ми тръгна така, имах две деца, аз трябваше да се грижа за тях. И всичко, което правехме, докато се гледахме тримата, ми беше интересно. Но какво и да съм правила, преди всичко на преден план са били децата и мисълта, че трябва да се погрижа за тях, да им дам добро образование.

Разкажи ми за номинациите ти от сп. „Мениджър“ за Мениджър на годината. Това е много престижна награда, най-престижната в света на българския бизнес, бих казала.

Тази класация се провежда от доста години и аз, признавам си, много съм чела за нея и за хора, които са ставали мениджъри на годината. Обичам да чета книги за успели хора от дете. Но никога нито съм си представяла, че ще вляза в тази класация, нито съм се стремяла по някакъв начин. Преди четири години получих покана да участвам. Международната одиторска компания Делойт прави това 360 градусово оценяване на кандидатите, само въпросникът е над 20 страници. Две последователни години стигах до третия етап, което си е много сериозно пресяване и накрая оставаме само 10 души. В последната година въведоха номинация за Екип на годината и аз се фокусирах върху фирма ни ФААК България ЕАД. Още първата година влязохме в топ 5 на кандидатите за цяла България и продължаваме участието си вече трета година.

При толкова много работа, богата жена ли си в материалния смисъл на думата?

Казват, че богат човек е този, който не може да изхарчи това, което е спечелил. Аз харча много малко за себе си, обичам да правя подаръци - на децата, внуците, на приятелки по разни поводи. Не пуша, много рядко консумирам алкохол, не можеш да ме видиш по ресторанти, не си падам по ходенето по магазини.

Имам достатъчно и не ми трябва повече. Важно ми е здравето и да се обграждам с положителни хора около себе си. Минала съм през негативни неща, но те са останали някъде назад…