0
При детската игра на криеница има една тайна – добрите играчи се скатават на такива места, които търсачът не счита за скришни. „ И докато той се лута из разни потулени кътове, не минават спокойно зад гърба му и го заплюват в изповедалнята”.
Така Петър Доков в новата си книга „Думи на кръст” разкрива една от тайните не само на детството, но и на писателството.
Книгата описва неща, които любителят на възвишени идеи не би търсил из подобни биографични писания. А писателят спокойно минава зад гърба му и го заплюва: Фу, ти гониш сега!
Има да го гоним Петър Доков, който се утвърждава като оригинален мислител с афористичен уклон. Със седмата си книга (включвам и тази, издадена в Париж през 1978 г.) той е описал вече достатъчно релефно и занимално своя живот във всичките му кръгове. А те обхващат много време. Започват от детството му в село Дал Бог Дол (литературен образ на село Дълбок дол, Троянско, така както Георги Мишев обрисува родния Йоглав като Югла). После минават през студентството, работата в София, бягството зад граница, работата в радио „Свободна Европа” и „Гласът на Америка”, завръщането в родината след 1989 г. и животът след демократичните промени. Това са многобройни образи и случки, битки по пътя и провали в мечтите.
С всяка следваща книга авторът става все по-четивен и обигран в подреждането на спомени и изводи. Бягам от академизма, заявява той още в началото на книгата. Обещава и да не описва неща, които знаем от предишни книги. Още в предговора той обяснява: „Спомням си неща, които са важни за мен”.
Основната разлика от предишните книги е завоят към случките, разказите, анекдотичните преживявания, в които се оглежда животът. Сред тях е и бисерът, озаглавен „Севдето”. Това е разказче за първата споделена любов на малчугана. Севдето е едно козле, на което „бащата вързва червена панделка рано сутринта”. Оттогава гледам да не се влюбвам, страх ме е да не загубя любимо същество, заключава авторът.
Или пък разсъжденията за демокрацията по повод твърдението на американския философ-левичар Ноам Чомски, които счита , че „за демокрацията пропагандата е това, което е сопата за тоталитарната държава”.
„Схемата е от стари времена, пише Петър Доков, отделни личности могат и да грешат, но общата политика е правилна, стискайте зъби и чакайте, добруването е хей там, зад храстите, няма как да ни избяга.”
В книгата е включена и „Ода за клеветата”, очерк за поп Кръстю, с който Петър Доков подкрепя опитите на наши писатели (Георги Мишев, Васил Колев) да изчистят името на ловчалията като „предател на Левски”. Текстът е познат на нашите читатели, защото НГ го публикува предварително преди време.
На корицата пък е сложен портрет на автора, нарисуван от художника Иван Обретенов, а послесловът е от Красимир Машев, който е кръстник на книгата.
Завършвам с една мисъл на Клод Леви-Строс, който твърди, че културите не живеят, ако не влизат в контакт с други култури.
„Думи на кръст” притежава тази средищност между различни култури – от патриархалността на българското село през мултикултурализма на Ню Йорк от 80-те години на миналия век, та чак до днешното интернет-обществво.
Това е основание да вярваме, че поставената цел („да предизвикам резонанс тук и там – това ми стига”), е изпълнена.
Цветан Тодоров
Напиши коментар