Плевен: Клошарят Стефан не иска нищо повече освен кучешки живот. Но по европейски стандарти

Това е Стефан. На 48 години. Роден в Муселиево, но от две години е клошар в Плевен. Поне така твърди той, не може да се разбере дали казва истината, защото няма лична карта. Така че всичко от тук нататък, което научаваме за него, е на юнашко доверие. Открихме Стефан до един от контейнерите в Плевен, търсеше нещо за ядене и се ядосваше. От два дни не бил ял нищо, хората в кризата вече не изхвърляли храна. Какво разказа Стефан за себе си, как е стигнал до контейнерите. Идва от Муселиево в Плевен, защото в селото нямало никаква работа, живял малко при брат си, но той го изгонил, не може да го издържа, има деца. През миналото лято отишъл при една от сестрите си – в Добрич. И там постоял, постоял, пък този път зет му му показал пътната порта. По същите причини. Но поне се окъпал там и това е последното му къпане и бръснене до днес. Самият той е от петчленно семейство, учил е в училището в Долни Дъбник за бавноразвиващи и това обяснява донякъде защо не може да си намери работа – гонят ме, казва Стефан, и ми викат, че съм глупав. А знае да чете и пише. И най-важното - поне на вид изглежда здрав, подвижен и жизнен. И това – при положение че е изкарал цялата зима при минус 28 градуса направо на улицата. - Не съм бил на улицата - поправя ме клошарят, - под моста бях, този, дето е на надлеза на жепето. Там бях добре, топло е, занесох си дюшек, юрган и разни булани, дето ги намерих по контейнерите, но като се размрази снегът, ми прокапа къщичката. Сега се преместих в стара сграда до една малка бензиностанция. Вода си пълня от чешмите в центъра, ако ми паднат кашони или малко желязо, го продавам. С един хляб три дена минавам. Но нямам обувки. Тези, дето ги намирам, са все скъсани отдолу, мокрят ми се краката. Намерих през зимата едни гумени ботуши, но в тях една сутрин ми замръзна кракът, не мога да ги събуя. Намери ми едни по-свестни обувки. Докато бил по-млад, Стефан се въртял около майка си и баща си, но се случило така, че старците отишли преди две години на гости при другата му сестра, в Силистра. На връщане се случили в автобуса, който падна във водите на Янтра край Бяла. И двамата загинали. След това изгоряла къщата им в Муселиево, там изгоряла и личната му карта. Оттогава той е г-н Никой. В МВР му казват – работи някъде, изкарай пари, плати си и ще ти се издаде лична карта, което засега е невъзможно – всяка стотинка от предадени кашони отива за хляб. Разбрал, че през най-мразовитите дни от община Плевен оборудвали две стаи в хотел „Сторгозия” за такива като него, но не го приели защото... няма лична карта. И с жените не му потръгнало. Довели му приятели някаква жена от близък град да го сватосат, изпили по две чаши ракия и по две кафета и уж се оженили. След няколко дни булката избягала. После Стефан разбрал, че мъжът й - пандизчия, се прибрал преждевременно от затвора и тя си отишла вкъщи. А докато били заедно, не му казала изобщо, че била женена, и т.н. Така муселиевчанинът дошъл в Плевен и се заселил под моста. Тази на пръв поглед сълзлива история не е нещо ново. Такива хора – аутсайдери и несретници, е имало и ще има. Те изпадат до дъното по различни причини – пиянство, мързел, стечение на обстоятелствата, болест... Но каквито и да са – те са живи хора, обществото може да направи нещо за тях, още повече, че те, както се видя със случая „Стефан", са без особени претенции. Може би трябва да им се намери някаква елементарна работа срещу приют, защото повече от тях могат да работят все нещо, но не могат да се организират. Кой обаче да свърши това? Почваме да гадаем на тази тема, като в същото време предполагаме и какви ще са отговорите. Социалните служби: „Не ни занимавайте с това, в момента работим по „Стратегия за... 2020 година.” Червеният кръст: ”Вие се заяждате. Не видяхте ли, че преди три дни нашите активисти раздаваха мартеници? На хора като Стефан не са сложили – той мирише." Църквата: „Можеше нещо да се направи, ако такива като Стефан бяха някъде по-близко до Нови хан. Там има един откачен свещеник - отец Иван, той ще го приеме. При нас няма къде. Пък и сега се стягаме за Великден." Другите държавни административни служби: "Да ни постави някой задача и срок, да каже какви бонуси ще вземем /без да иска после да ги връщаме/, и ще разработим програма за клошарите. Иначе..." Общините: ”В момента имаме задължение да оправим бездомните кучета, защото от Брюксел се канят да ни налагат големи глоби, ако не осигурим лукс в приютите за такива кучета. Броим ги. В европейските директиви нищо не пише за клошарите. Само за кучетата. И от време на време за ... кокошките. Не за златните, които сега снасят златни яйца, а само за щастливите." И понеже стана дума за животни, знаете ли колко струва на всяка община едно бездомно куче? Храноденът е 5 лв., залавяне и транспортиране – 55 лв., кастрация на мъжко куче – още 50 лв. И после - задължително осигурени по няколко квадратни метра площ за всяко куче, плюс топло и гаранция, че няма да има стрес. Ако имате връзки, помогнете на Стефан и на още няколкото такива като него, особено през зимата, да ги включите в такава европрограма. Ще ви излезе много евтино. Защото ще харчат не 5 лв. на ден, а лев и половина, няма да плащате за залавяне и транспортиране – сами ще дойдат. Нито пък за кастрация. При два месеца живот при минус 28 градуса вече не им трябва. Ако уредите нещо, ще ви кажа как да откриете Стефан. Всеки ден обикаля контейнерите по „Гренадерска” и района около гарата. Няма да го сбъркате. Свири с уста от сутрин до вечер. Малко му е трудно, защото е останал само с три зъба в устата, като едновремешните перфоратори за билетите в градския транспорт. Но пак не спира да си свири като най-веселия човек на света. Че какво му е?

0 Коментара

Коментирай

Напиши коментар

Затвори Изпрати