0
Автор: Гергана ДИМИТРОВА
Проф. Норман Палмър е адвокат в Лондонската кантора „Линкълнс”, специализирана във вземания, свързани с търговски, лични и културни ценности, и в посредничеството на спорове за културни обекти. Той съветва правителства, културни институции, музейни куратори, колекционери на изкуството, превозвачите и застрахователите, и се явява като адвокат в множество случаи, включващи културни обекти и други ценни вещи. Проф.Палмър е постоянен съветник на Националната галерия на Австралия и член на Консултативната група по фалшификация. Той е бивш председател на Експертно-оценителната комисия на съкровищата (2001-2011), на Консултативната група по незаконна търговия (2000-2005 г.) и на Работната група към министерството за човешки останки в музейните колекции (2001-2003). През 2006 г. той е назначен за командир на Ордена на Британската империя за заслуги към изкуството и правото. През 2010 г. той е назначен за Почетен съветник на британската кралица в знак на признание за работата му в тази област, както и на приноса му за отпускане на стипендии в областта на правото на лично имущество. Проф.Палмър бе в Русе, за да участва в третото издание на Панаира на музейните изложби.
-Проф.Палмър, какви са предизвикателствата пред мобилните музейни колекции от юридическа гледна точка?
-Насърчаването на културната мобилност е едно доста конкурентно поле с много юридически предизвикателства. Политиката на движение, на споделяне на културни факти е обект на занимание днес на многобройни адвокати, учени и специалисти в областта на културата. Физически това отключва нови форми на договаряне, договори, които са свързани със споделяне, съвместно притежание, договори за публични обезщетения и, разбира се, това, което се разработва в много страни, т.нар.статус на имунитет на изземване. Предизвикателствата на дигитализацията са невероятно големи, това е една от областите, в които законът и защитата на закона винаги вървят няколко стъпки след развитието на нещата. И аз поздравявам музея и МК в България за тяхното желание и намерение да се срещнат лице в лице с тези предизвикателства.
Едно конкретно предизвикателство, което е свързано с музейните колекции в България, е те да бъдат направени така, че да са пригодени за пътуване. За да стане това, най-напред трябва да си уточни въпросът за собствеността и да се изготвят съответните документи, Чуждестранните музеи, които заемат такива предмети, и особено тези, които осигуряват имунитет, настояват за такива документи. Освен това музеите трябва да дадат максимална информация за това, което съдържат тези културни обекти, за да може, когато те бъдат изложени в чужди музеи, в чужда страна, информацията, която се дава за тях, да бъде възможно най-изчерпателна. Един музей от България, който дава колекцията си на чужд музей, трябва да осигури сигурността на информацията.Трябва да има ясно разбиране за това кой има право да използва търговската и артистичната стойност на това, което е в музея.
Всички артефакти съдържат информация , всички те показват различни истории, много често те ни разказват истории за нас самите, кои сме ние, откъде идваме. Когато с тези обекти се подходи по законен начин, то тяхната история може да се разкрие напълно, без никакви тайни. В противен случай може артефактът да остане непознат за широката публика, защото никой няма да се нагърби с излагането му. Музеите нямат право да придобиват неща, които нямат законен произход, и се получава, че заради начина, по който една ценност се появява на пазара, тя изисква по-скоро разследване, отколкото излагане пред публика.
-Каква е практиката във Великобритания, когато се намери археологическа находка?
-Ще ви дам пример с англосаксонското злато, което беше намерено преди 3 години. То съдържаше 1662 предмета, които са декоративни златни военни знаци. Съгласно закона в Англия това съкровище принадлежи на короната и на кралицата, но човекът , който го намира и съвсем честно докладва за това, е възнаграден. Наградата, която е съобразно пазарната цена, се поделя поравно между откривателя и земевладелеца, в чиято земя е намерено. Размерът на възнаграждението е 3 млн.лири. Но за хората по света основната ценност на този материал не е неговата финансова стойност,а в неговата способност да отговаря на въпроси, свързани с миналото. Виждаме колко много може да се постигне и научи, когато се правят научни изследвания, и колко много може да се загуби, когато тези научни изследвания не са възможни. Ще ви дам пример и с една друга находка - римски бронзов шлем, намерен в Северозападна Англия. Тъй като е от бронз, той не принадлежи на кралицата по закон, защото нейно право е да притежава това, което е направено от злато и сребро. И всъщност този човек, който го е намерил, има правото да прави каквото иска с находката. Той го изпраща в аукционната къща „Кристи’с” да го възстановят, тъй като шлемът е намерен на фрагменти. В резултат голяма част от историята му е загубена, защото предметът е бил реставриран и направен да изглежда привлекателно, преди да се извърши каквато и да е музейна работа.
-Има ли единно виждане кой трябва да бъде собственик на ценностите, които са от особено значение за историята на една страна?
-Повечето европейски страни, това особено важи за Англия, работят на базата на презумпцията, че най-добрият начин за работа с археологически находки е те да бъдат публична собственост и да бъдат достъпни за обществеността. И тази политика е ясно изразена по време на един процес във Върховния съд на Ирландия през 1988 г. Става дума за една прекрасна църковна утвар от 9 век от Ирландия , която е намерена от баща и син една неделна утрин с метален детектор. Въпросът, който възниква, е дали тези съдове принадлежат на хората, които са ги открили, защото очевидно собствениците са отдавна починали, или на държавата. Съдебното решение, е че те принадлежат на Ирландия и на народа на Ирландия. На петия ред на присъдата можете да прочетете, че едни от най-важните национални обекти, които принадлежат на хората, са тяхното наследство, познанието за действителния им произход, както и сградите и предметите, които съставляват ключовете към тяхната стара история. Така че, казва съдията, познанието, предметите, ключовете от нашата древна история - тези неща са твърде ценни, за да бъдат предадени в частни ръце и още по-ценни, за да бъдат предадени в ръцете на търговци и фирми, които да ги използват за търговски цели. 20 години по-късно английският Апелативен съд следва стъпките на ирландския съд с подобно решение. Това е един съдебен спор за старинни съдове, за които иранската република има претенции, че са били незаконно намерени и изнесени зад граница. Апелативният съд се съгласи с претенциите на Иран и ги върна, заявявайки, че точно както хората в Англия, така и хората в Иран имат правото да държат в своите ръце ключовете на своята древна история.
- Какво могат да разкажат различните предмети?
- Те могат не само да разказват историята, но и да хвърлят светлина върху неизвестни факти или да дадат информация за дадени обичаи. Например в Англия преди 4 години имаше една история с арамийски магически съдове. Знаете, че тези съдове съдържат изписани върху тях различни молитви, чиято цел е да предпазват и защитават собствениците на дома. Някои хора твърдят че ценността на тези магически съдове е по-скоро в писмото, което съдържат, а не в мястото, където са намерени. Подобни са твърденията и за древните монети - в древни времена те са били разпространени на много места и затова е по-важно какво съдържа самата монета, а не къде е намерена. Подобни аргументи се представят и по отношение на дипломите, които римските войници получават, когато се освобождават от служба. Твърдението е, че това са универсални документи, защото, независимо къде един римски войник е бил освободен, получава такъв документ. Но аз смятам, че един такъв аргумент не обръща достатъчно внимание на контекста, защото този контекст също е част от историята. Наскоро бяха намерени монети от времето на цар Ирод в Йерусалим, съвсем обикновени монети, но заради тях трябваше да се предатира една сграда с 20 години. В Австралия има една-единствена изключително известна португалски монета, много простичка, но тя показва, че португалците са стигнали до Австралия преди холандците. Представете си с какви трудности се сблъскваме, когато имаме един артефакт, който не може да ни каже своята история. Ще ви разкажа е един съдебен случай, който стана по-рано тази година в Англия и е свързан с една испанска бродерия от злато и сребро. Мъж, който твърди, че му е възложено да разчисти къщата на починала възрастна дама, намира тези бродерии в комина. Музеят „Виктория и Албърт” казва, че това са неща от 19 век, без особена стойност, но когато мъжът ги занася на специалисти-реставратори да направят анализ и да ги видят пазарната им стойност, за да може той да ги продаде, се оказва, че те са може би от 15 век и могат да струват 2 млн.лири. Имаше много труден и тежък съдебен спор за тези бродерии и реставраторите бяха принудени да ги върнат обратно на човека, който ги е намерил, но за работата си получиха 80 000 лири. А има и случаи, когато страната, от която са взети предметите, не желае историята около тях да бъде оповестявана.
- Ще дадете ли пример?
-Да вземем архивът на Смоленск, който е единственият оцелял архив на КГБ , защото е бил изнесен навремето в Щатите. По време на Студената война през 1958 г. президентът Айзенхауер предлага на Хрушчов да го вземе обратно, но руснаците отказват, защото отказват да признаят, че изобщо е имало архив на КГБ в Смоленск или където и да е другаде. Този архив не се връща до 2009 г. когато руснаците го получават срещу някои много ценни еврейски документи. Но не бива да се забравя, че освен търговските и научните интереси върху даден предмет винаги могат да съществуват и други интереси.
- Какви могат да бъдат те?
- Съществува конфликтът с поверителността, когато собствениците не искат да се знае,че те притежават даден предмет на изкуството или да се оповестява съдържанието на даден документ. Да вземем писмата на Хенри Осми до Ан Болейн, които съдържат толкова интимни подробности, че ако той беше жив, в никакъв случай нямаше да иска и да има желание тези писма да бъдат достъпни до всички и би наложил запрет. Интересът към потискане на такава информация може да бъде не само чисто персонален, а и семеен или на различни духовни общности. Например в Нова Зеландия в момента има такъв процес от семейството на известен изследовател, което, след като предава всички негови писма на Националния музей, сега иска да възпрепятства музея да не публикува тези писма, защото те съдържат интимни семейни подробности. Понякога този материал може да застрашава духовно определена религиозна общност, ако бъде оповестен. Има един много известен случай в университета в Харвард. Там съществува една общност, в която, за да влезеш и станеш неин член, трябва да положиш клетва върху едни кости. Въпросните кости са на известния индиански вожд Джеронимо. Твърди се, че те са незаконно изкопани от гроба на Джеронимо и това е било извършено от човек, студент навремето, наричан Прескот Буш. Това всъщност е дядото на бившия американски президент Джордж У. Буш, който бе начело на САЩ преди Обама. Тук има ясен интерес от духовна страна за потискането на информацията за този обект. Ако един музей притежаваше тези кости, те можеха да дадат ценна информация за начина на хранен,за недостига на храна и друга информация, която може да се извлече за племето апачи, от което е Джеронимо. И в същото време за неговите наследници това би било едно невероятно опорочаване на паметта на този воин.
-А как стои въпросът с правото на интелектуална собственост върху изследванията на дадена находка?
- Това е нещо, което има все по-нарастващо значение - когато музейните специалисти правят изследвания и налагат след това правото на интелектуална собственост върху своя труд. Спорът е дали един музей или една художествена галерия имат право на монопол върху информацията, защото останалите учени също имат право да знаят нещата. От една страна музеите са ангажирани с прозрачност, с безплатно обращение на тази информация, с достъпност на своите колекции. Но от друга страна може да има семейства или общности, които не искат тази информация да бъде общодостъпна и са съгласни да предоставят ценни предмети единствено при ограничение на информацията, която музеят дава за тези предмети. Но всъщност най-сериозното противоречие е това, че музеите са институции където средствата никога не стигат и те са принудени да изпълняват известни търговски функции със своите изложби.
Напиши коментар