0
Деница е на 35 години, майка е на 6-годишна дъщеря и живее във Варна вече 17 години. Израснала във Горско Абланово, а след това се мести в Русе, за да учи в Английската гимназия „Гео Милев“. Пътят ѝ до тук е свързан с работа като мениджър „Обучение и развитие“ в технологични компании, учител в училище и обучител на лидерски умения. Родителството я променя, Деница напуска корпоративния свят, записва Педагогика, но наред с традиционното обучение в университета, започва да търси образователни решения и практики, отговарящи на съвременните нужди на децата. През 2019 година с група съмишленици основава „Образователна общност – Варна“, където се събират хора, които се интересуват от алтернативно и съвременно образование.
Вече няколко години младата жена практикува т.нар. „живот в благодарност“ и по този начин всеки ден преминава през трудните периоди по-лесно, наслаждавайки се по-осъзнато на живота. Своя опит тя предава на другите чрез създадените от нея 30 карти с въпроси за осъзната радост и благодарност и дигитален наръчник с идеи и практики за удовлетворение от себе си и живота.
***
- Здравей Деница! Би ли ни обяснила какво е ненасилствена комуникация (ННК)?
Ненасилствената комуникация е метод на общуване, чиято цел е да установим такава връзка с хората около нас, която позволява нуждите на всички ни да бъдат удовлетворени. Но на практика е много повече от това. За мен е начин на живот, в който мога да видя себе си и другите като човешки същества отвъд нашата предишна история, отвъд моите преценки за добро и лошо, отвъд етикетите, които слагам на себе си и другите. ННК е създадена от Маршал Розенберг, който черпи идеи от хуманистичната психология на Карл Роджърс и от учението за ненасилие на Махатма Ганди.
- Кога ти самата започна да общуваш по този начин и как това повлия в отношенията ти с хората?
Вече бях майка от няколко месеца, когато усетих, че не зачитам нуждите си (или поне повечето от тях) и съм се „удавила” в грижите за детето. Съответно може да си представите, че и връзката с мъжа ми беше изтласкана до ниво физическо оцеляване… Тогава се записах уж на курс „Ненасилствена комуникация за родители”, а реално отворих вратата към цял един нов свят, където започнах да разпознавам чувствата и емоциите си и да разбирам кои мои нужди искат да им обърна внимание. Започнах да се уча да усещам това, което преживявам, по-късно да помагам на близките си в техните трудности, а вече и да предавам опита си чрез обучения и консултации.
- Как да започнем да общуваме осъзнато, без агресия? Може ли да синтезираш няколко основни принципа и стъпки, за да ни е по-лесно?
Това не изисква нито много време, нито пари. От нас се иска да сме искрени със себе си и да си кажем: „Аз бях до тук с виковете, удрянето, заплахите, обвиненията, критиките, манипулациите (и всичко, което не искаме да ни правят на нас)” Време е да започнем да търсим нови начини да се погрижим за нуждите си, които да ни свързват с другите, а не да ни отдалечават. Вместо да се обвиняваме и самоизяждаме, е по-добре да се запитаме какво се случи, какво изпитах, от какво имах нужда, за да реагирам така. На практика това са и основните стъпки. Нека дам пример - да си представим, че партньорът ви се прибира от работа и казва „Тези чинии стоят от закуската още на масата?! Голяма кочина е тук!”. Вие от своя страна си мислите: „Бива ли толкова неблагодарно! Аз цял ден се потя на работа, водя детето, вземам го, бързам да напазарувам и сготвя и сега това!” И започвате да изпитват силно раздразнение, недоволство и тъга. Защото в този момент имате нужда от зачитане на положените усилия, от разбиране…И бихте искали да поговорите с парньора си, да споделите какво преживявате и да разберате какво той преживява.
Когато започнах да усвоявам принципите на ННК, започнах да разбирам, че партньорът ми действа така, не за да критикува мен, а думите му са израз на неговите незадоволени нужди. Тогава вече можех да погледна отвъд изразеното недоволство, да го видя като човешко същество със своите потребности и да поговорим откровено за проблемите си. И както и да се развие разговорът, вече можем да разберем кой какво чувства и от какво има нужда. Между нас неусетно се е получила връзка вместо враждуване.
Разбира се, отне ми време да осъзная и разбера тази философия и да започна да изграждам пълноценни връзки с хората и взаимоотношения с тях. Това ме преобрази в голяма степен. Но трябва да призная, че някак си на част от мен продължаваше да ѝ е много „удобно” другите да са виновни: „детето, което непрестанно вдига шум”, „мъжът, който не ме чува и разбира”, „травмите от детството ми”, „управляващите”, „шефът, който иска печалби на всяка цена” и т.н.. А това, някой друг да носи отговорност за моите нужди, е голямо заробване, зависимост от другите и обричане на безкрайно недоволство от себе си и живота. Когато осъзнах, че моите нужди са само моя отговорност, изведнъж усетих огромен прилив на лекота и свобода. От там насетне се иска „практика, практика, практика”!
- Какво представлява комуникацията с насилие и какви са първите ,,червени флагове", за които да следим при децата, когато към тях се използва подобен тип комуникация?
Комуникацията с насилие е плачевен израз на нашите непосрещнати нужди и трудността да си представим, че има друг начин да се погрижим за себе си - начин, който зачита хем нас, хем другите. Ние ежедневно използваме насилие в общуването си: мрънкане, сърдене, наказване с мълчание, омаловажаване, даване на непоискани съвети, морализиране, “аз казах ли ти” и т.н. Когато възпитаме децата, ние ги мотивираме да правят това, което ние искаме от тях и което ние смятаме за правилно и добро за тях - чрез подкупи, награди, заплахи, принуда, срам, манипулация през вина и т.н.
Нека в конкретна ситуация да се запитаме откровено „Какво бихме искали децата ни да правят?”. Например да си измият зъбите, да остъпят мястото в автобуса, да ни обърнат внимание, вместо да си гледат телефона. И после да си дадем сметка от каква позиция искаме да направят това. Начинът, по който възпитаваме децата си, трябва реално да води до това, което искаме - да имаме пълноценна връзка с децата си, да си имаме доверие, да дават от сърце и да научат важни умения за живота?
Как да разпознаем, че сме използвали насилствени подходи към детето си? По поведението, което зависи от характера и темперамента на детето. Защото децата са различни: едни ще си отидат в стаята и ще тръшнат вратата, други ще наведат поглед, трети ще се разплачат, червърти ще тропат. Проверката би била по-истинска за нас, ако се запитаме дали сме свързани със себе си и с децата, или отдалечени. Ако е второто, то е вероятно да проявяваме насилие или към себе си, или към себе си и детето. Има и трети вариант - изобщо да не можем да усетим това отдалечаване и да продължим с насилието. Тогава е добре да се вгледаме в сигналите, които ни дават децата. На практика от позицията ни на възрастни хора и на опита ние можем да усетим, че детето прави каквото сме казали /поискали, но нещо не е наред. И послушанието му не ни радва. Вероятно и ние самите като деца да сме постъпвали така - да правим, каквото възрастните искат, пренебрегвайки собствените си нужди. А това е пагубно, особено ако се случва регулярно и се изгради като модел за любов - за да ме обичат, правя каквото поискат. Този модел след това може да повлияе на целия ни живота - в работата, сред приятелите, с интимния партньор и т.н., и да страдаме от това, че предаваме себе си, за да получим одобрение, близост, любов.
- Смяташ ли, че българите знаят как да използват метода за общуване без агресия в ежедневието си?
Все още по-често може да се чуе фразата „И ние ядохме бой, но станахме хора”, отколкото „Помня болката от насилието и искам да намеря сили в себе си да съм мил с другите.”. Добре разбирам, че промяната на моделите на общуване, които са ни завещани от поколения назад, изисква от нас да признаем и видим собствените си чувства и емоции в ситуации на болка. А това не е нито лесно, нито приятно, затова го избягваме. Затова дълбоко вярвам в силата на личния пример, както и да предаваме своя опит на другите. Защото когато човек не може да се справи с дадена трудност, може да бъде подкрепен от друг, който да застане до него и да му помогне да го преодолее.
- От къде можем да се информираме по-подробно за метода на ненасилствената комуникация?
Първият човек, който в България популялизира ненасилственото общуване и емпатия, е моята първа учителка - Емилия Илиева, която и до ден днешен ме съпровожда по пътя ми през различни взаимодействия. В момента има много обучители основно в София и Варна: Никола Димов, Камен Киров, Калина Георгиева, моята партньорка и духовен приятел Боряна Петърнички и още други. От повече от 2 години в България идват и международни обучители по темата. Базовата книга по метода, която все още се преиздава в България, е “Общуване без агресия” на Маршал Розенберг.
- Един въпрос за финал: Ако можеше да изтриеш една дума от съзнанието на хората, коя би била тя? А коя би умножила по 100?
Не съм сигурна, че бих искала да изтривам нещо от съзнанието на хората, даже и да мога, защото вярвам в ценността на всички човешки преживявания. И все пак, ако трябва да избера, навярно би била думата „безотговорност”. Мисля си, че в света биха спрели войните (физически, икономически и всякакви) и бихме били по-свързани, ако всеки от нас осъзнае силата на избора да поемем отговорност за това, което преживяваме и за нашите нужди.
А това, което бих умножила по 100, е „Виждам те” - казано както на другите, така и в огледалото, на себе си. За мен бе голямо откритие да разбера, че да бъдем видени може да ни бъде също толкова нужно, колкото да имаме подслон и вода.
Напиши коментар