0
Обещахме, че ще има продължение на разговора с естрадната легенда Росица Борджиева след концерта „Обич и песен“ и след аплодисментите“. А тя ще разкаже какво подготвя за публиката си догодина, за новите песни, с които ще ни изненада, за състоянието на италианската и европейска музика, за мечтата си да изпее песен за Русе. Разказа ми за многобройните си участия в българското посолство в Рим, където на големи празници пее български песни, а най-любима й е „Питат ли ме дей зората“ в съпровод на родопска гайда. За благотворителните каузи, в които се включва, като това да пее в концерт за подпомагане на пострадали след земетресение близко до града , в който живее. За школата „Нова музика“ в Чита ди Кастело, близо до Перуджа, където живее и учи децата да пеят и български песни. За най-голямата си любов - двете внучета, които живеят в Кипър и за сина й, който я мотивира да се върне на сцената. Дълбоко в душата си е скрила тъгата и трудната битка с живота след загубата на любимия си мъж, солистът на балет „Арабеск“ Марио Пейчев. За несбъднатата й кариера, макар 7-8 години да пее с италиански оркестър и да обиколя цяла Италия, и да участва в големи конкурси. В Рим - фестивалът Саремо, Монтекатини в Неапол, но винаги да е втора (защото на чужденци трудно дават награди). И си спомня, че в България първата й голяма награда –Златен медал, е от „Тракийска лира“ с песента на Митко Щерев „Сърце, ти за всичко си едно“ с русенския оркестър „Северно сияние“. Когато на концерт в Италия пее на една сцена с Ива Дзаники, Роси й показва албум от „Златния Орфей“ през 1976 г. Там са снимките на Ива, която участва с рецитал, и на Роси, която получава втора награда. Дзаники е много поласкана и впечатлена.
Преди десетина години реализира музикален филм в Българската национална телевизия „Музикални следи”, посветен на родния й град Русе. Спомням си думите от едно предишно мое интервю, когато Роси каза: „Русе го гледам с очите на влюбена жена. Прекрасен! Това е моята гордост“.
А при сегашното й посещение в Русе получи и най-голямото отличие на кмета на Община Русе – „Златна значка“.
- Роси, концертът „Обич и песен“ беше невероятен. Препълненият до краен предел Летен театър, екзалтираната публика, аплодисментите, разбира се не само за теб, но и за всички звезди на сцената – всичко бе едно кълбо от огън и емоции. Наблюдавах специално как ще те посрещнат русенци след толкова дългото ти отсъствие … няма да кажа аз какво изпитах. Питам теб?
- Специално за мен срещата с публиката беше изключително вълнуваща. Качих се на сцената първо с чувството, че трябва да отвърна на нещо, което вече съм получила…някога… и това е народната любов; второ – нахлуват спомените. Както се казва в стихотворението: „питат ли ме дей зората, ме огряла първи път, питат ли ме дей земята, що най-любя на света“ и .. точно като за мен „Де се белий Дунав лей“.. Това са истинските чувства. Срещата надмина очакванията ми. Толкова много аплодисменти точно в моя любим град…. Аз съм много емоционална и когато видях препълнения Летен театър, хората да пеят с мен и не са забравили песните ми.. не мога да опиша вълнението. Поднесох им китка с обичани песни, но и такива на италиански, няма как – направих един реверанс към страната, в която живея сега, и накрая изпях възрожденската песен, която аз мнооого обичам – „Хубава си моя, горо“. Това ще отнеса в сърцето и ще ме топли за дълго време. Но обещах да се върна.
- Русенци вече знаят, че ти получи „Златна значка“, с която те удостои кметът на града г-н Пенчо Милков“. Как приемаш това отличие?
- За мен бе неочаквано. Но сигурно е най-голямото, което стига до дълбините на душата ми, защото е признание от моя роден град. Зарадвах се искрено. Знаех, че ще имам среща с г-н Милков, че ще му разкажа за моята голяма и отдавнашна мечта да посветя една песен на Русе – градът, който ми даде старт да летя. Нооо…, че ще получа награда, не ми е минавало през ума. Винаги съм се гордяла с това, че съм българка и че съм се родила в този град – с такава невероятна история, с европейския си вид и излъчване, с музикалните си традиции. Г-н Милков ме посрещна много топло, разговаряхме за промените в града, за културата. После слязохме пред Общината, за да пуснем на свобода едно спасено и лекувано гларусче. Много трогателно! Тук искам да споделя нещо (не защото съм получила награда), което ми прави голямо впечатление в последните години. Аз се връщам почти всяка година в Русе, защото сестра ми, племенникът и семейството му е тук, братовчед ми, имам приятели, участвам понякога като жури или гост в конкурса „Северно сияние“. Градът се променя към добро. Много добре поддържани градини, чисто, приветливо. Е, има разкопани улици, но е за добро. Трябва да се ремонтира, да се строи, да има работа за хората. Една птичка не може да направи пролет. Трябва обществото да се включи, а не само хората да стоят и да критикуват. Какво пречи да слезеш и да почистиш през входа си например? Това италианците го правят.
Искам да споделя думите на кмета Пенчо Милков
при връчване на наградата.
„Историята на Росица Борджиева е поучителна за много хора и точно тези нейни думи, „че е била, че е видяла как хората обичат, как уважават и какво правят за родното си място“; че човек може да е приспособим на много места, но корените са тук, обаче да се връщаш и да помагаш…“ Затова обсъдихме и решихме с най-голямо уважение да връчим златна значка на човек, който надскача сегашното време. Моята голяма благодарност, казвам го от името на нашите съграждани, е за това, че ти държиш на нашия град. Ние нямаме други големи певци в тази област, както да речем е Тони Димитрова за Бургас, които да имат такава привързаност към родния град, да го извеждат и да показват на света, че градът ни е прекрасен. И ние бихме помогнали да направите такава песен за нашия град, защото ни липсва дух. Пенчо Милков разказа за подкрепата на общината за издаване на краеведски книги за Русе и предстоящото издаване на Алманах „Градът на първите неща“.
- Съвременната италианска песен като че ли сега не е толкова силна както преди?
- Първо, таланти като Ал Бано, Челентано и пр. не се раждат всеки ден. За да дойде един Ал Бано, ще трябва да мине време. Освен това се сменя и епохата. Обществото когато се променя, когато ври и кипи в целия свят, за кого да пишат творците? Поетите, композиторите, те също са хора, изкуството отразява живота. Какво преживяват днес хората? – животът е безкрайно труден от различни гледни точки. Тези крайности не могат да се пеят в песните. . Затова се раждат рапърите с техните протестни речитативи. Докато белкантото влияеше на европейската музика, сега не е така. Навсякъде мелодичната песен вече си отива. И затова хората се връщат към песните от 70-те и 80-те години. Така е и в Италия, и навсякъде. Ива Дзаники е на 80 - че тя сега пее като луда! Една Рита Павоне, Пати Право, Мина, Боби Соло пеят и сега и то старите си песни. Хората жадуват за мелодична музика. Затова този проект „Обич и песен“ пълни залите. Артистите се стремят да не остарява духът на хората.
Докато не се успокои обществото, но то няма да стане скоро. Когато след войната настъпва икономически бум в Италия, започва да се строи, да има работа за хората, да са спокойни, тогава и музиката отразява това. И аз сега се питам: Какво трябва да се разруши в нашия живот, че да почнем да го строим наново? Надявам се, че няма да се случи най-лошото…
- Не даваш често интервюта, но обеща нови срещи с публиката.
- Не съм от тези, които се появяват непрекъснато по студиата или по вестниците. Не съм човек, който отваря устата си, когато няма какво важно да каже. Но наистина няма да е последна среща. Подготвям моя юбилей догодина и една малка книжка, разказ на моя живот, биографична. Един извървян път с музиката - „Viva la musica“!
Ще бъде интересно, ще бъде различен спектакъл, синът ми ще го организира, ще е мениджър и ще е плътно до мен. Искам само здраве. Когато ме поканиха за този концерт в Русе, не съм се замисляла нито за миг. Веднага реших. Та това е моят град!. Знам, че някои казват: „е, тя е заминала“.. Но всеки има право да замине. Не бива да се сърдят, нито да се отнема от достойнството на хората, които са решили да си останат тук. Всеки има право на избор в тази демокрация. Тогава, когато заминахме, с моя съпруг направихме своя избор, правилен или не, това беше нашият избор, моят избор. И ако е бил грешен, аз си сърбам попарата, понесох си всички последствия, успях да се изправя. Благодарение на моя характер. По-знаковите ми песни определиха съдбата ми. На „Златния Орфей“ започнах с „Това е любовта“. И тази любов после ме заведе надалеч. За да стигна до „И когато боли, не прекланям глава“!
В края на срещата, след като гостувахме в кабинета на г-н Пенчо Милков, Росица Борджиева се сбогува с Русе с думите: „Днешният ден за мен е изпълнен с една голяма емоция във връзка с получаване на това голямо отличие. Много се радвам, безкрайно съм щастлива, все още съм много развълнувана. Продължавам моя път, творчески и жизнен. В багажа си винаги нося любовта към моя град, към хората. Благодаря на кмета, на общината за признанието, на Калчо Петков, директор на БНТ2, и на в. „Бряг“ за чудесните репортажи и интервюта, и на цялата русенска общественост, която демонстрира на концерта любовта си към мен. А тя е взаимна. Ще се върна!
Връща се при учениците си в Италия. Предстоят и няколко концерта в Кипър през август, но зная, че вече пише сценария за юбилейния си концерт.
Автор: Пламенка АНГЕЛОВА
Напиши коментар