0
Русенският график Борис Димитров бе отличен за цялостното си творчество в Италия. Наградата на графика и карикатурист Борис Димитров, който дълги години е работил в Италия, е връчена от организацията „Алпийска звезда”, присъдила му званието „Народен художник на Италия”. Освен като график, Борис Димитров се е доказал и като приложник. Изработен от него сребърен плакет се връчва на творци и колективи, отразили в работите си темата за италианската съпротива срещу фашизма. Когато Борис Димитров започне да разказва, той прави това много увлекателно. И няма спиране, ако не го прекъснеш.
А разказите му са винаги интересни. Като самия него.
Роден е през последния януарски ден на 1947 година в Русенското село Ценово. В спомените му от тогава селските улици още вдигат прах и се вие Янтра като смок. Още тогава, като малък, той започва да рисува. Малкото момче нарежда листите с рисунки по прозорците на къщата, за да могат да ги гледат хората, които вечер се връщат от работа… Така, още десетгодишен, той „нарежда” първите си „изложби”. Когато става на дванайсет години, родителите му се преместват в Русе. В града момчето продължава образованието си в Гимназия „Баба Тонка”, но се премества в Техникума по дървообработване и вътрешна архитектура. И то почти без желание. Казармата му преминава в момчилградския граничен отряд. След нея работи като художник в Русенския завод „Бор”. Първите му публикации на сатирични рисунки са в Окръжния вестник, тогава „Дунавска правда”.
След завода Борис Димитров заминава за Коми. Три години е в град Усогорск.
Там работи като художник във в. „Знаме на дружбата”, като в същото време сътрудничи и на Московския вестник „Знаме”. „…Да ти кажа, отидох там, за да мога да си купя един цветен телевизор. Е, и други неща, де. Обаче видях много. Толкова много видях. Температурата падаше до минус петдесет градуса. И Северното сияние видях. Гледах и изстрелването на ракети от космодрума „Плисецск”, който се намираше на около двеста километра от Усогорск, между него и град Архангелск. Интересно зрелище. Много интересно.” С радост и възхищение си спомня това художникът. После се връща и работи като художник в завод „Дунавска коприна” и отново в „Бор”. Там върши и друга работа. Превежда на италиански монтажници, които работят по една монтажна линия, но се скарва с партийния секретар и напуска.
От къде се взема италианският?
Като малък Борката много заеква. Именно и заради това напуска гимназията. „Попаднах на една много чаровна и ефектна старица – г-жа Донева, която е завършила „Ларингология” в Италия. Тогава бяхме на „другарко”, но тя държеше да се обръщаме към нея с „госпожо”. Записах се при нея да карам курс. Този курс беше четиригодишен и се провеждаше в Дома на техниката. Не беше никак лесно. Напротив. Доста трудничко си беше. От сто човека останахме само четирима. Така се сдобих, без и хабер да имам, с италианския, който по-късно започна да ми върши добра работа. Че до сега...” Много години русенският художник Борис Димитров работи в община Ветово, както и към тамошния вестник „Подем” с главен редактор Атанас Костов.
След това работи на свободна практика. От време на време „прибягва” до Италия.
Тъй си го казва човекът, като че ли ходи до някое съседно русенско село. „Връзката ми с „Ботуша” започва през 1972 година. По него време бях ревностен читател на в. “Унита” - орган на италианската компартия. На централия РЕП в Русе имаше двама чичковци, които ми го запазваха. През 1969 година на площад „Фонтана” в Милано е осъществен атентат в Селскостопанската банка. Единственият оцелял свидетел е Фортунато Джини – кмет на град Бресо. Едно градче, което е сателит на Милано. В „Унита” прочетох, че бард-певецът Франко Тринкале е направил песен по случая „Валпреда”. А Валпреда е именно този човек, който беше набеден за атентата. Намерих адреса и му написах на Франко едно писмо, че много искам да чуя тази песен. Само след две седмици получих по пощата плочата. Франко също ми беше написал писмо. Благодареше ми човекът, че в България някой се е заинтересувал от неговото творчество. Радваше се. Просто се радваше. Изпрати ми и колет за бебето. Силвана, дъщеричката ми, беше се родила по него време. Интересното беше, че и неговата дъщеря се казваше Силвана. А какви въртели ми правиха тогава тука за това име, да не ти разправям! Поканих Франко за кръстник. И той дойде. Беше февруари, зимата на 1974 година. От тогава е здрава семейната ни връзка. После му рисувах обложка на друга плоча. Човекът ме покани на гости.
А как се излизаше тогава в страна от „другия” лагер? Трудна работа.
Перипетии имаше в милицията колкото щеш. Даже писах писмо до министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов. Обаче ходих в Италия. После тази страна ми стана като втора родина...” Борис Димитров е илюстрирал повече от дванайсет книги, предимно с поезия. Интересна е и връзката му с република Сан Марино. Тя наброява около двайсет и пет хиляди жители, разположени в пет сателитни градчета – Фаетано, Кариго, Фиорентино, Борго Маджоре и Догано. Всеки град си има знаме и герб. „Често пътувах за град Анкона с влак. В този град съм спечелил седем награди от конкурси. От прозореца на купето в далечината виждах едно планинско възвишение, което ми правеше особено впечатление. Имаше нещо магнетично в него. Оказа се, че това е планината Монте Тигано, висока седемстотин и осемдесет метра. Винаги беше обвита в пелена от мъгла през зимата и мараня през лятото. Много загадъчна картинка. Точно там, на върха, е разположена Република Сан Марино. Много исках реално да се докосна до тази прекрасна гледка. Моят приятел Тенчо Дяков колекционира вестници и списания от цял свят. Той ми помогна много, като ми даде вестник „Сан Марино днес”. Написах писмо до главния редактор и го помолих да ми изпрати адреса на някой местен художник. Така и стана. Само че отговора го получих чак след десет месеца, когато отдавна вече си мислех, че моето писмо просто се е запиляло някъде. Ето така станахме приятели с италианския художник Марино Магина. Неговата вила се намира на един от изворите на река Мерано. Много пъти вече съм ходил там. Райско кътче! Имат разкошно местно бяло вино – „Грилет”. Хубаво е. Прекрасно...”
Републиканската гвардия на Сан Марино е от трийсет души, но това не пречи на Борис Димитров да стане нейн почетен член.
В Италия се е срещал с много известни хора. Влизал е в Парламента на Сан Марино без проблеми, защото там се влиза свободно. Приятели са с кмета на столицата, който е каменоделец. Градът носи същото име, както и Републиката – Сан Марино. Основан е през 428 година. Първо се е казвал Сан Лео. През шест месеца в Републиката се провеждат избори за президент. Те са винаги двама. Хората избират демократи, интелектуалци. Там не е проблем всеки да стане президент, щом хората го искат. Като ми разказва това, Борката ме помоли да напиша, че мрази Америка, защото тя разваля света. Неговите албуми са пълни с интересни снимки. Снимал се е пред паметника на Джордано Бруно в град Ферара, пред вилата на Бенито Мусолини в Римини, който е пристанищен град на Адриатическо море, пред родната къща на световноизвестния режисьор Федерико Фелини, с поети, художници, административни ръководители. Той пази в себе си много топли спомени от срещите с тях. Доста неща разказахме за русенския художник Борис Димитров.
Нека да споменем и за наградите му.
Има и от конкурси в България, но активът му е от Италия. През 1988 година печели наградата на журито в град Толетино, където темата е за киното. Както споменахме вече, има седем награди от конкурси в град Анкона. Награда има и от град Запорожие в Украйна. Победител е в конкурса в Сан Марино, посветен на факта, че от сто години властта не се предава наследствено, а чрез избори. Участвал е в изложби в Канада, Япония, Полша, Турция, Италия, Украйна, Холандия. Много интересни са картините, които той рисува. Днес никой или почти никой не работи с този вид техника. Неговият метод на рисуване е чрез пунктуализъм. Това означава постигане на обем в една картина, посредством нанасяне на точки. В един квадратен сантиметър се нанасят около сто и петдесет точки. Картините му са както черно-бели, така и цветни. Борис споделя, че това е една доста изморителна техника, която той прилага в своето творчество. Но пък му въздействала доста успокоително. В началото на 2010 година в Италия излиза от печат една книга – „Подарък на паметта”, с около четиристотин страници. Борис Димитров има към тридесет илюстрации в нея. Преди това също рисува за Италия по покана на Националната организация на италианските партизани от град Олеанжо. Тогава конкурсът е под наслов „По пътя на свободата”. Русенският художник печели първа награда. През декември е поканен от кмета на град Бресо да рисува стенописи в залата на Общината, посветени на атентата, за който стана въпрос в началото. Всъщност тази зала вече е превърната в музейна сбирка...
Наистина - всичко покрай него е интересно.
Израснал е в семейство на съботяни. И никой никога не ги е преследвал. Дядо му – Борис Карамитев, е бил джамбазин и бригадир на полевъдна бригада. Имал е една от най-големите плевни в селото. В техния двор е било пълно с крави и редосеялки. Когато се е създавало тамошното ТКЗС, човекът се е съгласил да ги предаде, но не и в събота. Бил е работяга. Имал е най-хубавите коне и каруца. От два-три километра се е чувал нейният мелодичен звън. А баба му на Борис е била домакиня. Два пъти се е налагало да отиде жената на нивата да помага, а той да наглежда къщата. Ама и двата пъти е ял бой тогава. Борис бил голям палавник. Единия път забравил млякото на печката, когато е било сложено да се подварява. Защото хлапетиите го викнали и запушили с карачките из махалата. Друг път баба му редила емиш на покрива да съхне, а Борката взел, че махнал стълбата. Било горещ летен ден и като се нагорещят керемидите, става непоносимо. Цял ден женицата търсила сянка, като обикаляла около комина. Ясно е какво му се е случило вечерта на момчето. Или пък когато е бил осмокласник, през ваканцията на село. Били четирима братовчеди. Купили си цигари „Турист”. Вървели в лятната вечер, радвали се на луната и пафкали доволно, чалъмджийски. Правили се на мъже. Обаче отнякъде изскочил вуйчо му и ги видял. И като ги подмъкнал – бой, когото свари. Момчетата се разбягали и се скрили в близката царевица.
Не може да не се спомене за оня случай, когато
русенският художник Борис Димитров спира влака в... руската тайга. Взема си отпуска и си приготвя багажа за България. Да, нещо се е улисал и изпуска автобуса в 14 ч за най-близкия град Кослан, който е на трийсет километра от Междуреченск. От там на влака и... тъй нататък. И няма с какво да се придвижи до там. Борис хич и не му мисли. Нарамва багажа и тръгва по пътя през тайгата. Но там мръква бързо, щом стане 15 часът следобед и температурата пада рязко. Започват да шарят рисове и други хищници. Обаче той тръгва. Изминава около петнайсет километра, когато чува свирка на влак. Наблизо, успоредно на пътя, минава железопътна линия. Борката отива там, застава между релсите, пуска багажа и започва да маха с ръце. Оказва се маневрен локомотив. И не щеш ли – спира. Топлината в кабината на дизеловата машина отпуска свилата му се душа... Между другото,
като ученик в Дървото е тренирал парашутизъм.
Спомня си, че има четиридесет и седем скока от самолет с парашут. Може би това увлечение е дошло у него от професията на татко му, който тогава е бил служeщ във ВВС в Щръклево. Може би творческата нишка на Борис е продължила пътя си в живота на сина му Димитър, който работи в телевизия. Само дето вече за съпругата му Здравка няма работа като художник-аранжор и жената се занимава със счетоводство. А дъщеря му Силвана, с италианския кръстник, е служител в магазин... Обича природата. Когато се върне в Русе, отива на едно място над града. В една гора. Зарежда душата си. Защото му трябва много положителна енергия, която предава чрез своето творчество на хората. И чрез себе си със своето излъчване. Със своя дух. И – когато става въпрос, че е израснал в християнско семейство, казва: „Вярата е създадена, за да съхранява човешкия дух.”
На снимките във Фотогалерия: С президента на Република Сан Марино; Пред парламента на Сан Марино; С министъра на здравеопазването; По време на творческа работа в къщата на неговия приятел Марино Мачина; Под него е Република Сан Марино…; На пристанището в гр. Римини; На границата между Италия и Сан Марино; С приятели на чаша вино в Сан Марино; Пред вилата на Мусолини в гр. Римини; Сред гвардията, на която е почетен член; С приятели художници от Сан Марино; Сред природата на Сан Марино; Сан Марино през погледа на Борислав Димитров
... И перипетии в нашенско…
Борката, този мотор за възпроизвеждане на думи, разказа набързо как една зима му се обадил известният русенски журналист и колекционер на вестници, списания и прякори Тенчо Дяков. Повикал го човекът да направи някакъв малък домашен ремонт. Борката почакал, докато се поотвърне малко времето и тръгнал. Вървял пеша от подстанцията в „Здравец” чак до квартала над централната железопътна гара. Доста път е това. Било почти обяд. Тъкмо като свърши работата и ще пият с Тенчо по едно вино. Той си пада по белите вина. Та, върви Борката вече над гарата и наближава блока на Тенчо. Поглежда нагоре, към терасата му и вижда да висят парчета сланина с червен пипер. Ухаааа, зарадвал се човекът. Хубаво мезе за винцето. Звъни долу, от входа, няколко пъти, но никой не му отваря. Нито пък се обажда по домофона. Изчаква десетина минути, пак звъни, ама пак удря на камък. Тръгва си към дома. Тъкмо се прибира и Тенчо му звъни по телефона и го пита защо не е ходил, както му е обещал. Борката не му казва нищо. Нахлузва обувките и тръгва пак към тях. Онези парчета сланина са в главата му. Отива, свършва работата и сядат да се почерпят, както си му е редът. Тенчо вади бяло винце и вади една суха пастърма от хладилника. Чукат се, пийват. Времето минава, обаче домакинът не слага никаква сланинка на масата. Борката не издържа.
- Абе, Тяна, дай едно парче от онази сланинка, дето си я провесил на терасата. Ей, лигите ми потекоха вече, бе, мама му стара... - Сланина ли? Ти... добре ли си? Каква сланина сънуваш?... Нямам такова нещо аз. Пък и нали знаеш, че докторите не ми дават да ям мазнотии. Борката се почесва и се усмихва. Стават и отиват на терасата. Там наистина няма никаква сланина. Борката чак се чуди. - Как, бе Тяна?! Ама тя ей тукинка висеше, бе... Тенчо прихва да се смее. Веднага се досеща какво е станало. Подканва Борката и слизат долу. Гледат нагоре към терасата и Борката започва да се смее. Понеже е забравил очилата си, ламарината с ръжда на места му се е присторила на сланинка с червен пипер...
Напиши коментар