0
Да преживеем невъзможното…когато всичко свърши
Постижимо ли е подобно самоотричане? Как да овладеем отказа от самите себе си, да се лишим съзнателно от собственото ни АЗ, докато ни подема вихъра на една нестихваща блудница-любов? Докъде ни епозволено да се отдадем на нейния опустошителен интензитет, за дапреминем отвъд хоризонтите на привидната уравновесеност или прикритата несигурност на другия, по-силния пол?
И всичко това да се случва в един женски свят, в чиято утроба се борят демони и ангели. Място, обречено на болезнена самота, сподирена от спомени за бащина ласка. Фуния на времето, в която се промъкват пустинните ветрове сироко на изгубени и спечелени флиртове, на поделени и несподелени мъже, на тръгнали си завинаги от живота обични деца и разпиляна и похабена жизнена енергия в безплодното търсене на ефимерното щастие.
Когато имаш всичко това, или го губиш безвъзвратно в голямото Нищо, богатството ти остава дълбоко „заровено“ в самия теб, в изострената ти чувствителност към криволиците на съдбата, или е някъде там, върху онова тънко и незабележимо острие на мисълта, с което си готов да нарежеш на ленти сърцето си, но да се съхраниш такъв, какъвто си.
Да бъдеш себе си и да се отстояваш до Началото на Края или до Края на Началото - все едно къде, за да постигнеш „нирвана“ в сърцевината на страданието, преди разсичането на болката - и едновременно с това да си в центъра на съвършената пространственост, която е омагьосан кръг, обречен на особена отвореност към просветлението…
***
… Подобно кресчендо от настроения и противоречиви чувства ме споходи и запрати почти в безтегловност подир 90-минутната монодрама „Алма“ от композитора Любомир Денев. Експерименталното представление в духа на театралната освободеност и модерните инвенции, сигурен съм, ще бъде записано като едно от „платинените“ знакови представления в рамките на фестивала „Мартенски музикални дни“ 2025.
Световната премиера на „Алма“ стана възможна след поредица от неслучайни случайности, в които са намесени имената на режисьор от висшия пилотаж като Вера Немирова - ерудит в оперния европейски театър, творец с пиетет към русенските си корени и през последното десетилетие със сериозен принос към оперната „нишка“ във вече 64-годишната фестивална история. Либретото е на Герган Ценов, признат в гилдията брилянтен писач на текстове в английската им универсалност и пригодност към световните сцени, натурализиран българо-американец от Града, който никога не заспива – Ню Йорк. Либретистът е пренаписал и адаптирал театрално съкровени редове от дневниците на една жена-торнадо,
виенчанката Алма Малер, съпруга на директора на Виенската опера Густав Малер.
Ярка индивидуалност, с много дарби и превъплъщения, тази невероятна и обаятелна личност от миналия век е „вилняла“ в паркетните пространства на дворци и театри, подвизавала се е по соарета и кабарета, имала е в колекцията си от любовни завоевания не само композитора Малер. В нейния прелъстителен лексикон са още: художниците Густав Климт и Оскар Кокошка; архитектът Валтер Гропиус – един от родоначалниците на архитектурния стил „Баухаус“; поетът Франц Верфел. Алма Малер е била известна във Виена като „музата на деветимата творци“ и „вдовицата на четирите изкуства“.
На пресконференцията преди спектакъла Вера Немирова сподели, че героинята Алма е многопластова и релефна - и като чувственост, и като еманация на женствеността, и като проявление на необуздания порив към себепознание, отвъд границите на благоприличието, на допустимата женска освободеност в догматиката на миналия ХХ век. Тази жена в стотиците диапазони на еманципацията е всичко познато и непознато за мъжете – страст, красота, талант – композирала е над 150 песни, от които запазени до днес са 17.
Алма е загадка и демон, страстна любовница, съпруга и невярна половинка,
непригодна за коловозите на брачния съюз, кълбо от нерви и всеотдайност, самоотрицание и разголващо се самопознание.
В ролята на Алма Малер отбраната VIP- публика имаше възможността да се наслади на блестящата игра на една брилянтна, многофункционална и като диапазон, и като певчески и актьорски способности немска актриса Мария Хелгат - мецосопран, както ми подсказа уважаваната музикална педагожка Мария Дуканова, за което ѝ изказвам специални благодарности рехавите ми, да не казвам никакви познания в областта на оперното пеене. като едното нищо бих подредил немкинята в …тенорния регистър, или нещо средно между баритон и алт, но да не „заоравам“ в тази твърде трудна за мен материя! Извън самоиронията мога да споделя, че
Мария Хелгат ме впечатли с особеното си „винтидж“/ „vintage” излъчване и неконвенционална харизма.
Струва ми се, и дано да не греша, че тя е извън стандартите за висока оперна класа и специфично сценично обаяние, много повече е, но нямам думи и смелост да го изразя. По-добре е да се спра овреме с неприсъщи за перото ми квалификации, защото те се правят само от квалифицирани хора. Очевидно е обаче, че екипът и режисьорът са търсили внимателно и търпеливо подходящия човек за ролята. Те са изпълнили прецизно задачата да намерят верния глас и особената визия, за да постигнат вътрешния динамизъм на монодрамата, с продължителност 90 минути – класическо време за подобен тип спектакли.
Не бива да пропуснем и
добрите думи за сценичното оформление на спектакъла,
поднесен в нетрадиционно, огледално обръщане на корелацията салон-публика. Зрителите бяхме настанени на специално подредена естакада върху сцената на все още обречената на безконечен ремонт Русенска опера. Храмът на музиката и знакова културна институция за града са подложени на безхаберен тормоз от висшестоящи началства и чиновници, и краят на тази „идилия“ не се провижда. Но не само поради това, декорът и художественото решение бяха в премерена „оскъдица“- най-тривиално, висящо върху въже над зрителските седалки, с бяло пране –
метафоричен разказ за изваденото на показ „бельо“
на една разголена и лутаща се в лабиринтите си женска душа.
Към интериора прибавяме стар грамофон с фуния, закачалка с дрехи и прожекционен апарат, който възпроизвежда върху платно факсимилета от писма до Алма Малер, писани страстно и властно от мъжете в нейния бравурен, изпълнен с мистика и трагедии живот. Черно- белите снимки на тези великани от артистичния свят на едно отминало столетие допълваха аскетичния декор – много под линията на разкоша, но с врязващо се присъствие в ритмиката на драматургията. Адмирации за оркестъра, за диригента и клавирната прецизност на музикалното изпълнение.
Много подир финала на представлението се питах и продължавам да се питам, какво всъщност има в 90 минути от един изгубен или от един спечелен ден - преди и след подобен спектакъл? Може би от всичко по малко, или достатъчно много, което да ни „пришпорва“ ексцентрично към размисъл, а защо не и към спомени от евентуалното …бъдеще.
Напиши коментар