Тайните посещения на Левски в Русе*

Чрез стандартно мислене не могат да се осветляват  историческите личности, които са мислили и действали новаторски, нестандартно, а и самият живот не търпи шаблона на щампата.

 проф. Христо Гандев

            Съветът на уважавания изследовател на възрожденската история проф. Христо Гандев към нас, бъдещите поколения историци, за нестандартно мислене и вникване в същината на изследвания проблем и цялостно познаване на изворите, провокира изследователския ми интерес към издирване на неизвестни сведения за възможни посещения на Левски в Русе.

Пристъпих към темата за Васил Левски и връзките му с Русе  със съзнанието и вътрешната убеденост, че дължа отговора на тези въпроси на своите съграждани, на многобройните посетители на музей „Баба Тонка“, където започна трудовият ми стаж, на инициаторите за изграждане на паметник на Апостола в родния ми град. Разказите за рисковите обиколки на Левски, за несломимия му дух, буден ум и силен характер, умението му да се превъплъщава ту като търговец на зърно, ту като просяк, ту като турчин и пр., пресъздадени в художествената литература и локалните митове, съхранени в устната памет на почти всеки български град или село, внушават обаятелен образ на митологичен герой, но изискват и внимателно преосмисляне на конкретните премеждия и епизоди от живота му.

 По силата на инерцията,  подвластни на „утвърдени“ исторически истини, например години наред се преповтарят предпоставени тези, които разказват исторически неверни сюжети за контакти на Левски с членовете на семейство Обретенови, за несъществуващи срещи с Баба Тонка. Липсата на достоверни и документално потвърдени сведения си има и своето логично обяснение – трябва да се проследяват трудно уловимите стъпки на човек, който прави всичко възможно да скрива собствените си следи. А и времето, и човешката небрежност са извършили своето. Потърсих сведения за контактите на Левски, мотивите и причините за посещенията му в административния център на Дунавския вилает в непубликувани документи във фонда на Държавен архив-Русе. И

 малките късчета памет  открих в Книгите за регистриране на разрешителни на българи за пътувания по балканските земи и Европа,

издавани от Русенската църковно-народна община, Това са повече полицейски документи/регистри за вътрешен и граничен контрол за движението на хора. Те са с висока степен на достоверност и съдържат необходимите статистически лични данни за лицата - вписва  се името, в някои случаи има пояснение, че пътува с членове на семейството си, от кое селище е (ако е от Русе, е отбелязана махалата, в която живее), за къде пътува и подпис или личен печат на поръчителя, който често е неясен и не винаги може да бъде правилно разчетен. Така сред многобройните имена (около 20хил.) открих Васил Иванов от Елена. Първоначално приех, че става дума за случайно съвпадение, съмнявах се в реалната възможност Левски да пътува със собственото си име – Васил Иванов, като прикрива само родното си място. Известно е, че по време на пътуванията си из българските земи той  използва 17 имена и прозвища, 10 фалшиви имена, използвани за тескерета, и повече от 40 псевдонима, с които се подписва на писма и  документи.

Първото вписване на името Васил Иванов в регистрите е на 2 септември 1867 г., а последното на 25 юни 1870 г. Откритите нови документи съдържат информация, че

Левски преминава около десетина пъти границата при Русе със собственото си име - Васил Иванов.

 При съпоставителен анализ с известните факти за дейността на Левски и съдържанието на регистрите е видно, че Васил Иванов от Елена, Василаки Иванов от Елена или Васил Иванов от с. Кършова е Васил Иванов Кунчев, който многократно преминава през граничен пункт Русе. Левски осъзнава, че няма как да заличи напълно  самоличността си и допуска, че може да бъде разпознат неумишлено при случайна среща.  Затова той създава няколко идентичности на базата на своето име. Регистрите за пътувания показват, че при всичките си посещения в Русе Левски използва името Васил Иванов, но скрива местоположението си. Той се представя  ту като сърбин от Кратово, ту като българин от Орхание. По този начин, при евентуално документално проследяване, 

създава условия за колкото се може по-голямо объркване в полицията за това кой  е всъщност.

От една страна използването на личното му име придава голяма доза истинност на заявените пред османските власти лични данни. От друга страна, чрез истинското си име той присвоява чужда самоличност на свой съименник - реално съществуващ човек, с когото имат и визуална прилика. В първите си две идвания в Русе през 1867 г. Левски използва името Васил Иванов  като, за да прикрие самоличността си, дава фиктивен адрес, включително и в чужбина. В новооткритите версии, използвани от Левски, след като е установил, че предпочитаният му  подход е ефективен, той се възползва от съществуващия в османските документи профил  на реално съществуващия Васил Иванов от Елена. Потвърждение за успешния му метод за избор на фиктивна самоличност, представяйки се за книжаря Васил Иванов Узунов от Елена,  се съдържа в спомените на Сава Кършовски от Елена. През 1880 г. Кършовски издава първата мемоарна книга след Освобождението, посветена на Апостола със заглавие „Василий Левски и Ангел Кънчев в Елена“. В малката книжка има важна информация от първо лице по интересуващия ни въпроса –

кой е Васил Иванов, който неколкократно получава тескере за пътуване до Гюргево,

Оряхово, Елена. Кратките си мемоарни бележки С. Кършовски посвещава на гостуването на Левски и А. Кънчев в дома му  в Елена през есента на 1871 г., по време на обиколката им с Димитър Общи за основаване на революционни комитети.

Изненадващо за домакина, Апостолът поискал да се срещне със зет му Васил Иванов Узунов, „който по едно странно съвпадение на името Васил Иванов и голямата му прилика на Левски, пострада вместо последния през 1870 г.: … Где и как хванаха зетя ти? – попита Левски. Миналата година той като книгопродавец отишъл във Враца отговоря домакина. Тамкашните турски власти го заподозрели, поискали му пътното тескере и като прочели името му, тогава той се подписваше само Васил Иванов, без фамилното Узунов, предположили, че си ти, арестували го, оковали го, въпреки неговите молби и протести, и го откарали във Видин. След няколко време откарали го в Русчук. Там го подложили на ново разследване и предали на съд“.

Семейството научава за случилото се от еленския мюдюрин (подуправител). Той събира подробни сведения за Васил Иванов Узунов, родом от Беброво – голямо и богато село, отстоящо на 13 км от Елена. Сава Кършовски полага много усилия да поправи грешката, успява да убеди еленските чорбаджии да подпишат мазма (протокол), че зет му „не е замесен в бунтовническите работи“. За да го освободят от русенския затвор, за него гарантират Иван Чорапчиев и Стоил Попов. Левски изразява пред сестрата на домакина Андоничка Василева Узунова съжалението си, „че случаят не ми благоприятствува да се срещна, запозная и видя със съпруга ви, който толкова пострада заради мен“. Срещата с Андроничка завършва с внимателно взиране в семейните фотографии в търсене на прилика между Апостола и книжаря.

 Левски за първи път пристига в Русе на 2 септември 1867 г. като Васил Иванов, сърбин от Кратово,

 за да се срещне със Стоил Попов от Калофер, с когото се познава от 1861 г. Стоил Попов е преводач и редактор на в. „Дунав“, съвременниците го обвиняват в туркофилство, но той е дълбоко законспириран съмишленик на Апостола в града. На 28 октомври 1867 г. Васил Иванов от Орхание отново е в Русе, 19 октомври 1868 г. Васил Иванов от Кърчова, пътува за Неболу –(Никопол). На 7 декември 1868 г. Левски тръгва с железницата Русе – Варна, на път за Цариград, когато е първата му среща с цариградските българи за осигуряване на средства за революционния комитет, на 9 май 1869 г. повтаря пътуването с влака от Русе за Варна и по море за Цариград.

В периода 28 август – 1 декември 1869 г. Левски шест пъти е в Русе.

Тук осъществява срещи с полски емигранти, с които имаме обща историческа съдба – борбата на поляците срещу Русия, на българите – срещу Османската империя. Османската империя привлича полски емигранти като към свои естествени съюзници срещу Русия. На 25 юни  1870 г. в Русе е издадено последното разрешително на името на Василаки Иванов, от Елена, кото пътува за Елена.

*Из книгата Антонова, В. „Неизвестни документи от живота на Левски“, Русе, 2021

0 Коментара

Коментирай

Напиши коментар

Затвори Изпрати