0
Останах сама преди две години. Мъжът ми почина внезапно. Целият ми свят се промени и пренареди. Пренаредиха се и отношения с приятели, познати, колеги. Тези, които са ти били близки, сега се отдръпват от теб.
Защо?
Не знаеш. Няма как да знаеш. Никой не ти казва.
Но ти дават съвети. Множество. Ненужни.
Ти просто имаш нужда да си с някого, но си сама.
Имаш две приятелки. Но и те са заети. Дават ти кураж и ти трябва да продължиш. Как да съм като другите? Искам днес да отида на опера - но няма с кого. Просто иди сама, си казах един ден. И го направих.
Също, прииска ми се да отида на ресторант. Скъп, хубав. Звъннах по телефона на двете си приятелки. Не можеха. Можехме да насрочим среща за някой ден от следващата седмица. Но аз исках т а з и вечер!
И тогава разбрах, че трябва да се освободя от рамките, в които обществото ме бе поставило: да ходя с някого на ресторант или на опера, или в планината. Разбира се, че е най-хубаво, когато има с кого да си кажеш наздраве, когато пиеш чаша вино. Но когато си сама. Какво правиш?
Предразсъдъците ни са поставили окови: Не ходи сама на ресторант, на опера, на кино…
И тези рамки постепенно те изолират първо от твоя собствен живот, после те изолират от живота изобщо. И разбрах, че за да остана в живота, просто трябва да се освободя от оковите на тези рамки, в които ме бяха сложили външни хора. Разбрах, че животът е мой и че аз трябва да го живея. По моите критерии за хубаво.
Знаех, че трябва да продължа да живея колкото и да ми бе трудно сама, без мъжа ми. И осъзнах, че за да продължа да живея, не трябва и не мога да се изолирам от живота. Тази мисъл отключи в подсъзнанието ми идеята да се освободя от всички предразсъдъци и да поема свободата да следвам собствените си желания.
Осъзнах, че да си самотна не е срамно. Случва се на толкова много хора. Това е част от многообразието на живота.
Самотата е като смъртта - тя е част от живота
И така - исках да отида на ресторант. И да не съм зависима от приятелки. Да, виното… Няма да си поръчам чаша вино. Но ще отида на ресторант.
И отидох. Беше много хубава лятна вечер. Имаше хора, но не беше претъпкано. Седнах на най-хубавата маса. Даже не ме попитаха колко човека сме. Попитаха ме какво искам. И си поръчах това, което искам. Аз просто исках да вечерям навън, да не бъда сама вкъщи и да не се притеснявам, да не се срамувам, че съм сама.
Всичко беше толкова просто.
Другите хора идваха по двойки или повече, с приятели, с познати.
Мислех си – кое е по-доброто?
Да бъда сама или да направя компромис и да бъда с някого, който не ми е приятен.
Да, пропуснах да кажа, че имаше мъже, които бяха любезни с мен, меко казано, и искаха да излязат с мен на вечеря. Работата е там, че никой от тях не ми беше интересен, за да излезна на вечеря с него.
Оставаха двете ми приятелки. Най-доброто нещо в моя случай е да има с кого да излезеш на вечеря и с този някого да ти е интересно и приятно.
Следващото най-добро за мен беше просто да изляза сама на ресторант.
Никой не ме гледаше странно, хората бяха толкова щастливи в тази лятна вечер, че на никой не му хрумна да се пита защо съм сама. Просто аз не съм центъра на вселената, слава Богу. Особено щастливите и влюбените или не те забелязват, или ако те забележат, приемат света в цялото му разнообразие.
Бях сама на масата и се чувствах добре.
Усещах, че съм част от живота, от хубавия живот.
Че мога да правя каквото искам ( без да вредя на другите ) и да не се чувствам контролирана от хорските представи.
Защото този укор: Тя ходи сама на ресторант, представяш ли си! - е една тиха агресия. От най-силните.
Оставих хората с контролиращите присъди на самите себе си. Това, че те ме осъждаха защо ходя сама на ресторант, е техен проблем. Това не е мой проблем. И нека те си решават проблема. Това не ме засяга. Важното е да ми е приятно сама в ресторанта.
Да бъда свободна.
Истината е, че тази вечер ми беше много приятно и се чувствах свободна.
Защото самотата не е срамна. Тя може на всекиго да се случи. И се случва.
Важното е да можем да продължим този живот. С малки стъпки, всеки ден, да го живеем.
Напиши коментар