0
Както „Брягнюз” съобщи преди дни, възпитаничката на Музикалното училище „П.Пипков” в Плевен, сега Национално училище по изкуствата, Веси Казашка е единствената българка, участвала в екипа на френския режисьор Мишел Азанавичус, спечелил най-престижната филмова награда за тази година „Оскар”. Родено във Видин, талантливото момиче постъпва в класа по пиано на Мариана Начева. След завършване на Музикалното училище и с подкрепата на родителите си тя заминава веднага за САЩ, където преди това е приета за студентка. Живее в Далас. Есента на същата година започва колеж със специалност музика. През тази първа студентска година Веси Казашка решава да потърси практическа възможност да учи кино – нейна мечта от ученическите години. Приемат я в местния университет, който може да си позволи финансово, и тя стартира обучението си. Завършва през декември 1999 год. и се посвещава на любимата професия. - Веси, някой от твоите близки и родители занимавал ли се е с изкуство? - Единственият човек в семейството ми с артистични наклонности, за когото знам, е дядо ми по бащина линия. Той беше счетоводител по професия, но мечтата му е била да бъде писател. Написва две книги за концентрационните лагери в Белене, което е причината той да имигрира за САЩ през 1980-те. През 1990 издава сбирка с разкази в България. - Какво ти даде Музикалното училище, стана ли твой прозорец към света на изкуството? - Годините, прекарани в Музикалното училище, са свързани с едни от най-милите спомени за мен. Подготовката там ми даде не само солидно познание по музика, но и разбирането ми за изкуството като цяло. Преподавателите бяха специалисти в предметите си и искрено посветени в своята област. Отнасяха се с нас, учениците, като с млади хора, а не като деца, което ми даде голяма сигурност при вземане на бъдещи решения. Теоретичните знания, получени в гимназията за анализиране и разбиране на музиката и нейните изразни средства, аз можах директно да пренеса в изучаването на киното. - Разкажи за подготовката ти в Щатите и в Дъблин. - За университета не мога да кажа нещо особено. Не мога да кажа, че киното се преподаваше добре, по-скоро беше адекватно. Хубавото беше, че имаше техника, която се предоставяше на студентите, за да правят късометражни филми – 5-10 до 30 минути. Част от филмите бяха заснети като курсови работи и всеки студент бе задължен да работи в 3-4 различни длъжности в един филмов екип. Нямаше тясна специализация. Аз режисирах един филм, записвах звук на друг и бях асистент-оператор на трети. Реших да се спра на последната като професия за близкото бъдеще и работих безплатно като асистент-оператор на всички филми на състуденти, които търсеха екип. В Дъблин прекарах един месец през лятото на 1999, изпратиха ни на курс от университета – предлагаше се възможността да се запозная с киното и културата на Ирландия. Трябваше да разберем как киното отразява историята и културата на страната. Пътувахме навсякъде, посещавахме забележителности и много прословути ирландски кръчми - беше страхотно студентско изживяване. - Как попадна в Холивуд - щастливо стечение на обстоятелствата или преследване на тази цел, на тази мечта? - В Лос Анжелис се преместих с определена цел, да работя в киното. Още от университета един от преподавателите ми казваше, че Холивуд е най-доброто място за работа. След като завърших, не се чувствах готова да замина – нямах професионален опит като асистент- оператор, не познавах никого в Холивуд... Реших да остана в Далас известно време, познанствата от университета ми помогнаха да вляза в професионални екипи като стажант, така да се каже, просто за да добия опит и да науча занаята. След малко повече от година реших, че е време да планирам как да се преместя. За първи път посетих Лос Анжелис през лятото на 2001 и ми хареса от пръв поглед. През октомври същата година се преместих окончателно. - Кои са интересните и важни моменти в кариерата ти, възлови срещи и контакти? Какво научи като професионализъм и житейски опит? - Не мога в момента да определя отделни възлови контакти в кариерата си. Всяка нова възможност и проява е свързана с предишно познанство като нишка, която тръгва от най-първите ми стъпки в сферата на киното. Важен момент бих казала, беше първият ми ден в сериала „Д-р Хаус” през 2005 г. За мен това беше първата работа над шоу за централните национални канали по ефира. Там се запознах и с колежката ми Дженифър, която ми предложи работата в ”Артистът”. Работата в киното тук ме научи, че няма невъзможни неща при желанието да се постигна нещо. Американска поговорка гласи: „Когато има воля и желание, има начин.” Киното тук е известно с техническо и артистично новаторство. Всеки път, когато режисьор изрази нова идея, отговорът на екипа не е: "Това не е правено преди, не знаем как ще стане", а "Това не е правено преди, аз предлагам..." Научих се винаги да търся и намирам разрешение на проблема, какъвто и да е той. - Как се озова в екипа, реализирал "Артистът"? - През есента на 2010 год. получих обаждане от Дженифър, с която се познавахме от около 5 години и бяхме работили няколко пъти заедно. Тя ми каза, че е асистент на френски ням черно-бял филм, със сравнително малък бюджет, но много интересен като сценарий и с екип от хубави хора. Търсеше втори асистент за филма и ми предложи аз да приема работата. По това време аз работех като допълнителен асистент в „Закон и ред – Лос Анжелис”, не бях от редовния екип, но ме викаха почти всяка седмица за 2-3 дни на работа. Позамислих се дали си струва да приема друга работа, но ми се стори добро решение и се съгласих. Естествено, не съжалявам. - С какво се отличава и какво е характерно за творческата работата на вашия екип? - Творческата работа над „Артистът” беше много различна от обикновените холивудски продукции. Тук има неписано правило, което разделя така наречените „творчески” хора в екипа – актьори, продуценти, режисьори, от „техническия” персонал с една невидима стена. В повечето случаи актьорите и режисьорът рядко водят свободни разговори с екипа или делят маса в обедната почивка. Много често екипът се счита за заменим, докато „звездата” е незаменимa. При снимките на „Артистът” това го нямаше. Всеки един човек от екипа се чувстваше част от изработването на нещо важно и знаеше, че работата му е ценена от всички. Водещо беше усещането за задружност и удовлетворението от всеки изминал работен ден. - Как се изживява такова събитие? Как го преживява вашият екип? - За съжаление минава много дълго време от заснемането на един филм до церемонията на наградите „Оскар”. В този случай повече от година. Всеки един от нас вече работеше в нови, различни продукции, но мнозинството поддържахме връзка поне с някои от колегите. При всеки успех на филма – от фестивала в Кан миналата година до "Оскар"-ите миналия месец, ние се информирахме взаимно и споделяхме една обща радост. Признанието на цялата филмова общност на заслугите на филма е наистина много престижно за целия екип. - Какво ти липсва от България? Поддържаш ли контакти с колеги? - От България ми липсват приятелите с тяхната топлота и непринуденост, както и умението на българите да се веселят. Освен с роднините си поддържам връзка и с приятелите от ученическите години и за голяма радост не само със съученици, но и с преподавателите ми от у-ще „П. Пипков”. И досега това за мен са едни от най-скъпите приятелства. - Твоето писано и неписано правило в живота? - Струва ми се, че се водя от следното: необходимо е човек да има ясна и действителна представа за способностите и призванието си в живота, но никога да не се задоволява с по-малко.
Снимка: личен архив
Напиши коментар