0
Любовна поезия от Гълъбина Митева
Гълъбина Митева е родена на 20 април 1966 г. в Оряхово, Врачанска област. Живее в село Крушовица. Творбите й са превеждани на руски, италиански, френски и английски език. Поетесата е носителка на Голямата награда за поезия на издателство „Буквите“ и Първа награда за поезия на името на Станка Пенчева. Член е на Съюза на българските писатели.
Има хиляди последователи в социалните мрежи, а книгите й се радват на огромен читателски интерес. Има издадени седем поетични книги. Преди десетина години русенското издателство „Бряг“ я открива за широката публика, издавайки книгите й „Тази вечер Господ ме целуна“ – 2014 г., „Минавам случайно“ – 2015 г., „Висока Пътека“ – 2018 г. и „Последната капка любов“ - 2021 г. Член е на Съюза на българските писатели.
***
Това е поетесата Гълъбина Митева. Снимала се е сред стадо овце, цялата в бяло, грациозно приклекнала с гега в ръка. Може и да ви изглажда на любопитна туристка, решила да се увековечи сред животните, които случайно е срещнала по маршрута си. Може, но не е. Гълъбина е пастирката, която в една топла есен пасеше стадо овце по поляните край мизийското село Крушовица, за да изкарва прехраната си.
Гълъбина е крехка, мургава жена , която Господ освен с циганска хубост е надарил с необикновен поетичен талант. Въпреки че последните и четири стихосбирки са претърпели вече по няколко допечатки и са притежание на любители на поезията й от няколко континента, все пак социалните мрежи са тези, които й спечелиха бравурна популярност. Страницата й във Фейсбук „Раненият ангел на българската позия” и личният й профил вече имат десетки хиляди посещения. А за читателските отзиви, изпълнени с искрена възхита, могат да мечтаят много от именитите ни поети.
Гълъбина Митева е от с. Крушевица, община Мизия. Петнайсет години живее и работи в София – времето , за което с горчив хумор казва, че “ измела всички столични входове, продавала във всички супермаркети и разнасяла бири и кебапчета във всички столични кръчми”. Когато немотията я връща в родната й Крушовица, самородният талант, който носи у себе си от рождение, избухва с пълна сила. Затова паузата между първите й 3 стихосбирки и следващите четири вече зрели литературни книги е повече от 10 години. Въпреки че не й личат, Гълъбина е вече на петдесет и осем, майка е на две деца и баба на две пораснали внучета. Препитава се ... единствено с поезия. Освен в кратките промеждутъци, когато някой фермер ще се реши да я предпочете пред местния пияница и ще я наеме да му пасе овцете. Все пак е риск да повериш стоката си на поетеса...
Ето какво написа поетесата по случай Деня на любовта 14 февруари специално за читателите на вестник „Бряг“:
"Кой ще каже какво е любов, кой ще каже какво е..." (Георги Джагаров)
Да попитаме поетите!
И да си пожелаем по-често да ни се случва. Защото: "Дори да имам пророческа дарба - и да знам всички тайни... Ако любов в сърцето си нямам - нищо не съм." (Апостол Павел)
И не забравяйте:
Само любовта, която сме дали - само тя е наша.
Останалото е Път... Път за Двама.
Дай, Боже, да е споделен. Дай, Боже, да е завинаги!
Дай, Боже, ЧУДОТО да продължи! Да се случва в сърцата ни. И да ни прави живи.
Честит празник на всички влюбени!“
***
ПОНЕЖЕ СЪМ ТЕ ИСКАЛА ДО СЛУЧВАНЕ -
се случи да ми бъдеш вдъхновение...
Вън вятърът скимтеше като куче,
и търсеше на прага ми спасение.
Събираше на купчини листата,
и виеше по вълчи във комина.
А аз запалвах свещ във тъмнината -
за да я видиш. За да не подминеш!
Заставах до прозореца, и чаках!
Измислях си картини, и сюжети...
И придобиваше полека мрака
очертанията на лицето ти.
Преди да зазори - навън излизах,
и търсех стъпките ти по тревата.
А нощна птица някъде наблизо -
кълнеше пронизително съдбата.
Събирах стъпките ти, и се молех -
да доживея следващото лято...
А после да умра. Или да мога
да дишам и без тебе на земята.
Събирах стъпките ти. А звездите
една след друга падаха от мъка.
Когато се събуждаха петлите -
прибирах и последната ти стъпка.
Подреждах ги на топло, във душата.
И с вятър луд под бялата ми риза -
запалвахме пак нощем светлината!
За да я видиш, ако си наблизо...
Защото те обичах като куче -
ти затова ми беше вдъхновение...
С теб най-великия урок научих –
сами сме си и гибел, и спасение.
***
ТОВА, ЧЕ МНОГО ТЕ ОБИЧАМ -
не е причина да остана...
По остри камъни се стичах.
И помня... всичките си рани.
Прегръщах ветровете само.
На дъждовете пих сълзите.
Единствен Бог ми беше рамо,
когато пареше в очите.
Понякога...не Го намирах!
Тогава скитах се безпътна.
И преди изгрев се прибирах,
от болката - почти безплътна.
Сънувах птици на перваза -
а тях ги нямаше отдавна...
Събирах земната омраза.
Превръщах я в любов. Раздавах...
Сега... Не ми остана нищо.
Сега съм празна. Като къща.
И само вятърът излишно
до лудост в мене се завръща.
Та, за това... отлитам вече.
С едно крило. Дано се справя!
Оставям другото при тебе.
Против тъга.... Против забрава....
***
ОБРАТНАТА СТРАНА НА ЛЮБОВТА.
Най-страшната. Последната. Онази,
където няма болка и вина.
Където няма даже и омраза.
Обратната... Най-тъжната страна!
След нея няма сълзи, и въздишки.
След нея има само тишина.
След нея, всъщност... Не остава нищо.
А дълъг път изминахме до тук!
Обичахме, жадувахме... Живяхме!
След теб не знам дали ще има друг -
но знам, че любовта я разпиляхме.
Разплискахме я - бисерни зърна!
И птици есенни я изкълваха...
И стигнахме обратната страна!
А любовта навън си търси стряха...
Аз любовта... до смърт я изживях!
Делих те и с жена ти - и с жените...
Да съм без теб - сега не ме е страх.
От другата страна сега е тихо...
Какво била съм, и какво не бях -
сега съм само стихнала жарава.
Аз всичките си песни ти изпях.
И всичките си сълзи ти раздадох!
И не, не знам дали ще има друг –
във знойни нощи Муза да ми бъде.
Но знам, че всеки пролетен капчук
във пролетно кокиче ще ме сбъдне!
Обратната страна на любовта е свобода.
Която ми прилича! Изгубен ключ!
Затворена врата. И ВЕЧНОСТ...
ВЪВ КОЯТО ТЕ ОБИЧАХ!
***
ДА БЕШЕ БОЛКА - ЩЯХ ДА ТЕ ИЗПИЯ -
до капка! Чак до дъното на мрака.
Гора да бе - щях в тебе да се скрия.
Докато ме намериш - да те чакам.
Да беше вино - щях да си налея,
и да те пия още сто живота!
Да беше песен - щях да те изпея
до думичка! И до последна нота.
Да беше хляб - събрала бих след тебе
последната трохичка от земята!
Предмет дори да беше - непотребен! -
на топло бих те скътала в душата.
Сълза да беше - щях да я изплача,
та после - да узрееш пак в очите!
Луна да беше - щях да бъда здрача.
Да ме огряваш всяка нощ с лъчите...
Да беше цвете - щях да съм калинка!
Да пропълзя на цветето в сърцето.
Да беше Зима - щях да съм снежинка.
Да беше птица - щях да съм Небето.
Да беше Слънце - щях да те прегърна!
Докато ме овъглиш до прашинка!
Река да беше - щях да се превърна
на дъното й - в малка песъчинка.
Море да беше - щях да те преплувам.
Мечта да беше - щях да те копнея...
Вода да беше - щях да те жадувам!
Но, ти си ОБИЧ. За да те живея.
***
"Като камък на шия, като белег от нож..." - Миряна Башева
КАТО СЯНКА НА ПТИЦА, КАТО ТИХА СТРЕЛА,
като щастие, скрито в неродена сълза...
Като порив за нежност, като грях споделен...
И, като неизбежност - отредена за мен...
Като тясна пътека, не живяна докрай.
Като светла комета. Като ад. Като рай.
Като тъжна китара, дето плаче в нощта.
Като пух от глухарче, като светла тъга...
Като дума случайна, породена от бяс,
като вечер потайна, като счупен компас...
Като бяла снежинка, не докоснала кал.
Като скитник без име, неспособен на жал!
Като стара монета, като път не вървян,
като болка проклета, като подъл капан.
Като черна магия, поразила сърце,
като счупено "ние" - разделено на две...
Като белег от рана, който денем личи...
Като мъка голяма, свикнала да мълчи!
Като зрънце от лято, като пролетен дъжд,
който храни земята, и ухае на мъж!
Като слънчево зайче, като буен поток...
Като билка омайниче... Като дявол, и Бог!
Като рижа Лисица, дето свети в ръжта,
като Принц омагьосан, който няма душа...
Като малка звездица - част от Млечния Път...
Като спомен за Птица... Като спомен за смърт!
(Много смърти оплаках... Все със сухи очи!)
Но те нося в душата. И така ме болиш!
***
В ОЧИТЕ МИ ЗАПОЧНЕ ЛИ ДА МРЪКВА -
дошло е времето... да си вървиш.
В Душа се влиза само като в църква!
Да палнеш свещ. А не, да я гасиш.
Прощавай, че пътеките са мокри!
Зарових обич там... И я полях.
Защото... Любовта не търси покрив.
Ни разни вещи... Може и без тях.
От безлюбовие и аз съм пила
горчивата утеха на греха.
И (като теб) тъгата си съм крила
под маската фалшива на смеха...
Сега не търся нищо... Просто пазя
студените стени на своя храм.
Не бих го осквернила със омраза!
Но и любов не мога да ти дам.
Тя, любовта... Остана при сълзите,
които под клепачите си крих.
Без нея е студено под звездите!
(да можех да те стопля, с този стих)
Тя, любовта... Остана при сълзите.
Зарових я под брезова кора!
Преди да я заровя - бе в очите.
Но ти това така и не разбра.
Прощавай, че пътеките са мокри...
Не ме помнѝ с разплакано лице!
Помни, че любовта не търси покрив.
Тя не живее в къща. А в сърце.
***
ВСИЧКИ СРЕЩАМЕ НЯКОГА ТАЗИ ПОСЛЕДНА ЛЮБОВ!
Тя нахлува в живота ни късен подобно торнадо...
Никой никога не е за нейната клада готов!
Но за нейния жертвен олтар сме достатъчно млади.
Тя не идва по тихи пътеки, покрити с трева.
И, тържествено важна, през входа параден не влиза!
Не нашепва в ухото ни ласкаво-нежни слова.
И в крилете на птици вечерни по залез не слиза.
Не замръква в крайпътни мотели със слепи очи.
Не осъмва, нахална и гола, по шумни площади.
Срамежливо-несигурна в нощния бар не мълчи.
Тя избухва внезапно в последните дни листопадни!
И макар да разбираш, че сигурно ще изгориш!
(и това е по-сигурно даже от ада, и рая) -
Скачаш в огъня смело! И дълго, и страстно гориш.
И тогава не мислиш... Изобщо не мислиш за края!
Има време за край! Нека кладата лумне сега!
Нека ближат езиците огнени моята кожа...
Островърхи кокичета нежно пробиват снега
и избухват в тържествен апломб: Любовта е възможна!
Подранилите щъркели благо разнасят вестта
над притихнали улици и ранобудни полета...
Под лъчите на мартенско слънце лежерно блестят
заснежените покриви, влюбени страстно в небето.
Полудели капчуци, усетили топлия зов
на събудени, южни морета - проливно се стичат...
Ураганно връхлита последната наша любов!
Невъзможно-възможна, на жертвена клада прилича.
***
ЛЮБОВТА СИ ОТИВА В НЕДЕЛЯ, ПО ЗДРАЧ.
Наранена от много човечност...
И след нейните стъпки мирише на плач.
А дъхът й - мирише на Вечност.
Любовта си отива - с подути очи.
Не изтрила грима си вечерен...
По мълчанието след нея личи -
път към нас няма пак да намери...
Няма скоро да мине случайно от тук -
тишината с две думи да сгрее!
Само този досаден до болка капчук
под прозореца пее ли, пее...
Любовта си отива. В неделя. По здрач.
А гърбът й е толкова тъжен!
Че от двама - един е безспорно палач.
Който няма да бъде осъден.
И какво, че си тръгва? Неделя, все пак!
Има вино. И две чаши (празни)
Че от двама - един неизменно е враг.
И един - не умее да мрази.
Любовта... На раздяла какво да й дам?
Тази рокля така й прилича!
Че от двама - един непременно е сам.
И един непременно обича!
Любовта... На раздяла какво да й дам?
Самотата така й отива!
По високите пътища всеки е сам.
И по тесните само сме живи.
***
НЯМА НИЩО, ЛЮБОВ... НЕ ПЛАЧИ. ЕСЕНТА Е НА ПРАГА.
Есента е магьосница стара със жълти очи.
Както кротка, ранена Кошута в ръцете ми ляга.
Като рижа Лисица гърбът й в полето блести.
Есента е на прага, любов. И е толкова тъжно! -
Че покрива следите ни летни със златен покров...
Няма нищо, любов. Никой не е на никого длъжен.
Всеки тръгва по пътя си, щом се почувства готов.
Есента е на прага, любов. И е толкова тъжно!
Дървесата съблякоха свойте зелени мечти...
Есента е на прага! И няма какво да се лъжем.
Само въглен догаря в сърцето, където бе ти.
Ще останеш сълзата, любов... Дето капе горчиво.
По студените есенни клони се стича сега.
Дето капне - изгаря, любов. Но изгаря красиво!
И превръща в поезия моята светла тъга...
Остани си сълзата, любов! Прекипяла, и тежка...
Прегоряла от мъка - преди да притихне във стих.
Няма смисъл да ровим във минали болки и грешки...
Ти си извор любовен! От който така и не пих.
Есента е в крилете на всички замръзнали птици
(миг, преди - полудели от болка - да свърнат на юг)
Есента е по-тъжна от млада, сиротна вдовица,
дето тъй и не свикна да ляга в ръцете на друг.
Есента е последна надежда, че има пътеки,
по която не капят листата, а никне трева...
Няма смисъл от болката, обич! Ще стигне за всеки.
И любов ще просветне за миг... И какво от това?
И какво от това? Като днес Есента е на прага!
И с очите ми вечер изплаква най-тъжния стих...
Като кротка, ранена Кошута в ръцете ми ляга.
Като извор любовен... От който така и не пих.
***
|
СЕПТЕМВРИ МИРИШЕ НА ДЮЛИ. НЕ ПЛАЧА ЗА ТЕБЕ!
Септември мирише така, сякаш... още си тук.
Захвърлих компаса на дните! Не ми е потребен.
Стрелката е луда. И винаги сочи на юг.
Не плача за тебе! Септември мирише на лято,
което си кърпи душата с ръждива игла...
Постила гнездата на птиците с есенно злато.
И топли съня на Реката със крехка мъгла.
Септември мирише на слънце, и зрели смокини!
Септември мирише така, сякаш... още си тук.
Не плача за тебе! Боже... Каква съм лъжкиня!
Дори за компаса излъгах. Не сочи на юг...
Септември мирише на теб! И е толкова тъжен!
Запалил е снощи листата. Мирише на дим.
На есен мирише... И няма какво да се лъжем.
Оттатък Реката Октомври е тъй предвидим.
Септември мирише на къща, в която те няма.
Разплитам от мъка косите си. Нека вали!
Рисувам врата, зад която замръкваме двама.
Измислям си утре, което почти не боли.
Септември мирише на теб! И на есенни птици,
които не помнят, че всяка посока е юг.
Мирише на влага в очите на млада вдовица,
която... не може да свикне с ръцете на друг.
Реката потъна в сълзите си. Мостът е въжен.
Септември премина по него, прегърбен от жал...
И просто изчезна в мъглата си - толкова тъжен! -
че заприлича на сън, в който ти си живял.
***
ТАЗИ ВЕЧЕР НЕБЕТО НА ЗАПАД КЪРВИ, КАТО РАНА.
Уморено догаря деня върху сноп от лъчи.
С Вечерта пием вино от снощи. И тя е пияна.
Само двете си пием... И само на нея личи.
Оредели, по голите клони листата треперят,
и се блъскат крилете на птиците в ниския ден.
О, дано свойте летни гнезда в тази нощ да намерят!
И дано не замръкват в гнездата сами, като мен.
Вечерта е пияна. Разкъса си всичките дрехи,
и се втурна - безсрамна, и гола (със сухи очи)
по студените улици нощни - да търси утеха...
Двете пием! От снощи. А само на нея личи...
Вечерта е в капан. И се блъска в дуварите ниски.
С разкопчана до дъно Душа, и със сухи очи -
на студения вятър навън се отдава със писък!
Боже! Двете си пием! А само на нея личи.
Вечерта е безпътница! Блудница! Мъртво пияна,
с разкопана до кокал душа (и със празни очи)
се повлече на запад... И там прокървя, като рана.
Двете пием. От снощи. А само на мене... горчи.
И небето тежи над пътеките... Като олово!
И отчайващо трезвен - умира предзимния ден.
Тази вечер ще плача. За всички последни любови.
И ще пия! За тази, която пътува към мен.
Из стихосбирките
"Тази вечер Господ ме целуна", 2014 г.
"Минавам случайно", 2015 г.
"Висока пътека", 2019 г.
"Последната капка любов", 2021 г.
Издателство „Бряг“ - Русе
Напиши коментар